Оттатък църквата се виждат редици жилищни постройки, сбутани между реката и високите комини на фабриките. Зад тях има поля и гори. Небето над него е с мръсния сив цвят на стара дъвка, но прозира и малко синьо. Елен би казала, че има тъкмо толкова синьо, че да се ушие чифт панталони за един жандарм.
Той пали нова цигара и оставя мислите си да го отведат във Франция. Това е слабост, която си позволява от време на време, сладостна и приятна като допълнителна лъжица захар в горчив чай от някое капанче. Спомня си къщата в чифлика с червения керемиден покрив и сините дървени кепенци на прозорците. Елен стои на вратата на кухнята. Спомня си загорялата й кожа и чувствения й южняшки акцент, живеца в красивите й очи.
Допушва цигарата си и отново започва да снове из къщата, планира и прави списъци на неща, които трябва да се ремонтират или подменят. Отваря рязко задната врата и пристъпва в градината. Тя представлява продълговато правоъгълно парче земя. Тревата не е виждала косачка от години и навсякъде е обрасло с коприва и храсталаци. В края на градината има стар дъб. Изглежда съвсем подходящ за дървена къщичка за сина му. А когато моравата се окоси и плевелите се изкоренят, той ще засади цветни лехи и ще направи зеленчукова градинка. Една истинска английска градина за неговото семейство.
Застанал на входната врата със своя списък със задачи в ръка, Януш наблюдава децата, които играят на пустеещата земя до къщата. Трудно е да си представи, че синът му Аурек скоро ще бъде един от тях. Януш ще бъде добър баща на момчето. Решен е да постъпи правилно. Децата се смеят и подскачат на рехавата слънчева светлина, радостта им оглася следобеда, а писъците им се сливат с крясъците на чайките на пристанището. Щом Януш чува виковете, с които майките ги приканват да се прибират вкъщи за чая, той заключва вратата и си тръгва, за да прекара последната си нощ на квартира.
В кметството попълва формуляри и изчаква на опашки за правителствени купони за обзавеждане и боя. Мебелите идват от един склад близо до автогарата и са идентични — неразглобяеми, четвъртити, направени от тънко, боядисано в тъмен цвят дърво. Купува тапети „Летни дни“ от Улуъртс — кремави, на клонки с малки червени рози в диагонални линии. Взима достатъчно за гостната и за голямата спалня. Купува също и тапети за стаята на Аурек, като моли за съвет продавачката, която казва, че има син на същата възраст.
В коридора и кухнята слага бежови книжни тапети с десен на извити бамбукови листа и разклонени стебла в бледозелено. На горния етаж боядисва банята и площадката на стълбището в розово. По стените в стаята на Аурек летят формации от сиви самолети. Стаята е с нелоши размери. Някой ден ще може да я дели с братче, ако всичко се развие така, както иска Януш.
Всяка вечер се връща от работа и започва да се занимава с къщата, като приключва едва тогава, когато вече е твърде изтощен, за да продължи. Като си легне да спи, му се струва, че ръцете му са протегнати пред него и все още боядисват и лепят тапети.
Сам в леглото нощем, сънува. Влиза в дома на родителите си и изтичва нагоре по стъпалата на чардака. Тежката входна врата се отваря и той вика майка си, но знае, че е пристигнал прекалено късно и всички са си заминали. В една от празните стаи с високи тавани седи тъмнокоса жена с жълта рокля. Тя се изправя, сваля роклята си и го привиква с жест — и тогава, като пъстърва в поток, сънят влудяващо сменя посоката си и нея вече я няма. Той се сепва и се буди с широко отворени очи и разтуптяно сърце. Насочва ръка към болката в слабините си и извърта лице към възглавницата. Тази самота ще го убие, убеден е.
Гара „Виктория“ е огромна и дори в седем сутринта мястото е шумно и гъмжи от залутали се хора, които дърпат Януш за лакътя и му задават въпроси, чиито отговори не знае. Той избърсва потта от челото си с носната кърпа и поглежда часовника си. Репетирал е какво да й каже, когато я види. Мисли си, че ще каже „Доста време мина“. Звучи непринудено и все пак има и по-дълбок смисъл.
Осъзнава, че тършува из ума си за някои изрази на полски, но толкова отдавна се е потопил в английския, че вече му е непривично. Все едно да се опитваш да си спомниш имената на полузабравени приятели от училище — изисква прекалено големи усилия и нежелано дълбаене в миналото. Истината е, че родният език му навява прекомерна носталгия. По-лесно би било, ако Силвана говореше английски. Те ще градят нов живот тук и на нея ще й се наложи да научи езика. „Добре дошла във Великобритания“ — това е друг израз, който е мислил да пробва.