Възможно ли е наистина срещата с бащата на Питър — мъжа с чисто новата усмивка, да е разбила студения камък, сковал гърдите й за толкова дълго?
Полша
Силвана се отдалечи от останките от самолета и седна на един кръстопът до изоставена дървена ръчна количка и купчина разпилени одеяла. Стоя там много дълго време. Дъждът премина в лапавица. Тя облече коженото палто и сгуши детето си вътре. То плачеше пронизително и този звук й се струваше прекрасен.
Някой застана пред нея и тя вдигна поглед. Някаква жена се взираше в нея отгоре.
— Махни се! — настоя Силвана. — Махай се! Махни се от бебето ми.
— Не ставай смешна — сопна й се жената. — Не ти искам детето. Искам да се изправиш. Ще умреш, ако седиш тук в студа.
Тя беше по-възрастна от Силвана, но дори в това отвратително време, загърната с мъжко палто и обута в селски ботуши, излъчваше някакво изящество. Около нея струеше аура на изтънченост, която караше Силвана да я вижда не каквато е, с парцаливи дрехи и бледо лице, а такава, каквато би могла да бъде и вероятно е била — превзета красавица с начервени устни и диаманти в косите.
— Хайде де — викна жената и се намръщи така, че тънките й вежди се извиха. — Вдигай си задника и се размърдай.
Силвана се поизправи и се опита да си оправи косата.
— Остави ме на мира. Просто се махни.
— Няма да се махна. Ако не станете, ти и детето ще умрете от шибания студ. А какъв смисъл има да оставяте тези одеяла да стоят в калта? Вземи ги и го увий с тях. Изглежда почти замръзнало.
Нещо в гласа на жената и ясният й заповеднически тон накараха Силвана да стане и да вземе одеялата.
— Името му е Аурек — казва тя и повдигна момчето, за да може жената да го види. — Това е синът ми. Аз съм му майка. Бях го загубила, но го намерих.
— Така ли? Ами ти си най-окаяната майка, която някога съм виждала.
Жената й подава чифт ниски кожени обувки с връзки.
— Ето, вземи ги. Не можеш да вървиш боса, ще измръзнеш. Само тях имам. Това са обувки за танци, макар че с тази рана на глезена не изглежда, че ще затанцуваш скоро.
Името й беше Ханка. Каза, че е пяла по заведения във Варшава, и изреди имена на места, които Силвана не беше и чувала.
— Тъкмо щях да направя големия си пробив и да пея с американски оркестър, когато Хитлер ми обърка цялата работа. — Ханка се засмя. — Имаш късмет, че ме срещна. Аз ще се погрижа за теб. За теб и за клетото ти бебе.
Те тръгнаха заедно по калните пътища и безкрайните пътеки, докато накрая Ханка не склони един фермер да им позволи да останат в плевнята му.
— Имаш ли някакви пари?
Силвана поклати глава. Беше изхарчила спестяванията им с Януш за билетите за автобуса и храна за из път.
— Ами бижута?
Силвана погледна венчалната си халка. Попипа шията си и докосна малкия стъклен медальон, който той й беше дал, а после отвърна:
— Не.
Ханка се намръщи и сложи ръце на хълбоците си. После сграбчи ръката на Силвана.
— Дай ми пръстена си. Трябва ни храна, нали така? Затова ми дай пръстена си.
Силвана гледаше как Ханка подава венчалната й халка на фермера.
— Само това ли е? — попита той.
Ханка постави ръка на бедрото си и го изгледа многозначително.
— А какво друго искаш?
Тя се отдалечи, а той я последва в конюшните. Силвана остана да чака в двора на фермата. Малко по-късно фермерът излезе, като затягаше колана на бричовете си, и им каза, че могат да останат колкото искат.
— Ооо, не гледай така разтревожено — каза й Ханка по-късно, след като жената на фермера безмълвно им беше донесла супа от червено цвекло и горещ чай. — Теб няма да те докосне. Казах му, че си забранена територия. Трябва да се отракаш малко. Харт духа. Означава силен дух. Това ти трябва, Силвана. Ако трябва, аз мога и да се продам, но аз съм си аз. Правя това, което пожелая. Но виж се ти. Нека позная. Омъжила си се за селяк и това ти е детето, за което се надяваш, че някой ден ще натрупа състояние за теб.
— Мъжът ми не е селянин — сопна се Силвана. — Той е инженер.
— Хитър селянин значи. И къде е той сега?
— Не знам — отговори Силвана. Опита се да не мисли за Януш, ами вместо това да се съсредоточи върху топлата чаша в ръката си и парата, която се надига от нея. — Ами ти?
— Шляхта — казва Ханка и отмята глава назад. Дворянство. И с това темата се приключва.
Плевнята, в която Силвана живееше с Ханка, дъщерята на дворянството, представляваше малка постройка със сламен покрив, направена от дърво и хоросан. Фермерът и съпругата му гледаха зайци за месо. През нощта около клетките идваха плъхове, но като вдигнаха леглата си нависоко, двете жени успяваха да ги държат настрана.