— Аурек — извиква го Силвана. — Питър е дошъл. Връща дрехите ти. Няма ли да излезеш и да го поздравиш?
Аурек не й обръща внимание. Мечтае за всеобгръщащата защита на дърветата от миналото си. Дърветата в гората му шепнеха тайни в зелено, които можеха да строшат костите на онези, които бяха чужди. Разхождаше се между тях и долавяше думите им — както падащите листа, меки и отзивчиви.
Не му харесваше тази Англия, където трябва да носи ученическия си каскет с козирката напред, да седи изправен и да рецитира „Отче наш“ по памет. Не му е мястото в страна, където не може да си люлее краката в автобуса, където не бива да яде с пръсти и трябва да търпи удрянето с линия по кокалчетата на пръстите си в клас и да не може да отвърне. Отново разравя земята с пръсти и ядно изстъргва пръстта.
— Аурек там вътре ли е?
Аурек застива. Чул е мъжки глас, а после майка му отговаря:
— Да, да, крие се. Но скоро ще излезе.
— Не се тревожи. Можем да дойдем и друг път. Сигурно той ще поиска да дойде да си поиграе в магазина за животни, нали?
През една дупка Аурек вижда Питър и баща му, застанали един до друг.
— Защо не се вмъкнеш вътре при него? — пита бащата.
— Тате, ясно ти е, че не мога да се провра през тази дупка. Ехо, Аурек! Ще излезеш ли?
Аурек обмисля какво да направи. Ще се радва да види Питър, но не е лесно да се преобрази от глиганския си облик. Все още не може да се превърне в момче.
Наблюдава как Тони Бенетони се е ухилил на майка му. Оттам вижда зализаната лъскава коса на мъжа, големия му нос и белите зъби в отворената му уста. Питър смуче розова пръчка карамелен бонбон. Аурек чува майка си да се извинява и вижда как се отдалечават. Започва да грухти и ръмжи, да вие и да рие в пръстта като ранено животно.
След като си тръгват, Силвана слага цветята, които е донесъл Тони, в буркан от сладко на перваза на прозореца и известно време ги нарежда, като премества една далия, а после друга, сякаш аранжира сложна цветна композиция, докато в действителност всички цветя са бели.
Не си спомня последния път, когато някой й е носил цветя. В бабиното й село далиите се знаеха като цветя на ергените. Да подариш бели далии на девойка беше начин ергенът да й покаже, че я харесва. Тя се замисля за тази идея, но после я отхвърля като смехотворна. Той, разбира се, не познава полските обичаи.
На сватбата си имаше бели цветя — букет от благоуханни карамфили. Бащата на Януш ги отглеждаше в градината си. Тя премества цветята от перваза на кухненската маса и се качва по стълбите с чаша чай за Януш.
— Буден ли си?
Януш се размърдва в леглото, сяда и се прозява.
— Много ще се радвам, ако вече не вземам нощните смени. Не обичам да проспивам следобеда. Някакви гласове ли чух долу?
Тя оставя чашата, присяда на ръба на леглото и отново се замисля за цветята.
— Тони доведе Питър да си поиграят с Аурек. Но той беше в убежището в дъното на градината и отказа да излезе. Тони и Питър си тръгнаха преди минута.
— Ще ми се Аурек да е малко по-учтив. Това момче е единственият му приятел. Мисля да разруша убежището.
— Това ще е неговото наказание ли?
— Заради поведението му в училище ли? Не. Не смятам да го наказвам. Мислех си да разваля убежището и да му построя къщичка на дървото.
— Къщичка на дървото? — усмихва се Силвана. — Той много ще се зарадва.
— А къде е Аурек сега?
— Все още в градината. Защо?
— Защото те искам само за себе си за мъничко.
Той я целува и я придърпва към себе си.
— Ти си всичко, което искам — шепне в ухото й. — Знаеш го, нали? Теб и момчето.
Очите му са толкова сини и ясни, блестят с особена искреност, която я засрамва.
Тя затваря очи и го принуждава да замълчи с целувка, притискайки се в топлото му тяло, но спомените я връхлитат като вълци в гората, същите онези спомени, които нахлуват в сънищата й. Простенва и Януш погрешно го изтълкува като звук от удоволствие. Прехвърля я под себе си, а тя налага на тялото си да се подчини на неговото. Единствено умът й остава назад. Вкопчва се в него, тялото й се извива около него, а признателността предизвиква у нея неподозирано желание и я отвежда към място, в което спомените я напускат и оставят сама, където за един кратък миг е истинска и цяла, точно както е била преди войната.
— Благодаря ти — казва му после.
Лежат един до друг и дишат тежко.
— Какво искаш да кажеш?
Тя самата се замисля. За какво му благодари? За това, че я е любил? Или за това, че й е помогнал да забрави, макар и мимолетно, онези спомени, които са влезли под кожата й?