Докато се мие, чува специфичния звук на удряне на метал о камък — от тропане на конски копита, последвано от остър, пронизителен вой „Вехххторрррриииии, вехххторрррриииии“.
На улицата чернобял кон е застанал пред дървена каручка, отрупана с дрехи, изпочупени мебели, всякакви съдове и посуди.
Амбулантният търговец слиза от колата и дарява Силвана с широка чернозъба усмивка, щом тя се втурва през входната врата, бършейки ръце в престилката си.
— Мога ли да разгледам? — пита тя.
— Разбира се, госпожице.
Вижда чифт мъжки кожени обувки да се подават от порцеланово нощно гърне. Черни с връзки. На практика изглеждат чисто нови. Имат нужда единствено от почистване. Кожата изобщо не е износена. Тя ги подава на мъжа.
— Колко струват?
— Ако ми дадете малко вода, може да ги вземете за един флорин.
— Да. Изчакайте един момент. Веднага се връщам.
Януш държи малко пари в едно кухненско чекмедже, пари, с които си купува по питие в бара на Британския легион, с Гилбърт след работа в петък. Тя преброява сумата точно, взема за мъжа чаша вода и няколко бисквити на поднос. Колкото повече гледа обувките, толкова по-сигурна е, че Януш ще ги хареса.
— Много ви благодаря, госпожице — казва вехтошарят и забърсва уста в ръкава си. — Вие сте истинска дама.
Тя поставя обувките на вестник върху кухненската маса, отваря шкафа под мивката и вади кутията с бои и четки за обувки на Януш. Представлява голяма дървена кутия с месингова ключалка отпред. Иска Януш да може да види отражението си в обувките. Иска той да притежава нещо чисто ново.
Щастливо пъхва ръка в кутията и рови за четката, но зърва крайчеца на бледосин пощенски плик. Изважда го. Почеркът върху него й напомня за безукорния краснопис, който изучаваха в училище. Отново пъха ръка в кутията и вади още писма, много от тях.
Седнала на кухненската маса, тя започва да ги вади от пликовете им едно по едно и да ги разгръща. Има няколко френски думи, които знае. Жьо тем е израз, чието значение разбира. Писмата са пълни с него. Изскачат срещу нея от листите. Силвана се напряга да помисли трезво. Опитва се да успокои дишането си. Не бива да изпада в паника.
Значи това е правил по време на войната.
Влюбил се е.
Не разбира. Защо я е довел тук, ако обича друга жена? Не може да бъде истина. Това не може да бъде истина. Тъкмо когато е решила, че тя и момчето са на сигурно място. Сгъва отново писмата, като внимава сълзите й да не ги накапят. Пръстите й треперят, докато ги поставя обратно под четките и парцалите толкова внимателно, както би поставила яйце под разклопана кокошка. Стомахът й се преобръща и й се струва, че дори може да й прилошее, толкова непоносимо е чувството на оскърбление.
Залита по коридора и изскача на улицата, като затръшва входната врата след себе си и тръгва бързо надолу по хълма в знойната жега, затиснала града. Косата й лепне от пот по челото, а сълзите парят очите й.
Върви безцелно по тесните централни улички, минава покрай бакалницата и железарията, откъдето срещу нея проблясват нови съдове, самовари за сладка и тенджери под налягане, буркани и уреди за консервиране. Всички те са светнали, сребристи, лъскави и поразително необходими. А защо не сребърна венчална халка? Този консервиращ съд с удебелено дъно — дори от едно късче от него би станал пръстен. Защо не беше настоявала за венчална халка, когато бе имала възможност? Не е истинска съпруга без пръстен. А може би другата жена си има пръстен? А после й хрумва друга мисъл. Ужасна мисъл, по-лоша от всички останали. Ами ако той ги напусне и Аурек загуби баща си? Усеща как сълзите отново напират в очите й, когато чува някой да вика името й.
— Силвана? Излязла си малко на пазар, така ли?
Тони стои до нея. Облечен е с кафяв гащеризон, а ръкавите му са навити до лактите, разкривайки тъмните косми на ръцете му. Махва с ръка да й покаже изрисуваната табела над прага на един магазин: „Търговски център за домашни любимци на Бенетони“.
— Няма ли да влезеш и да поразгледаш? Моят магазин е най-добрият в Съфолк.
Тя трескаво се чуди какво да каже.
— Искам да си купя малко кухненски съдове. За вкъщи.
— Кажи ми какво ти трябва и ще ти го намеря… Хей! Добре ли си? — Той пристъпва напред и протяга ръце към нея. — Ама ти плачеш.
За миг тя се изкушава да му каже защо. Но не може. Разбира се, че не може.
— Извинявай. Трябва да тръгвам.
— Почакай…
Затичва се, без да я е грижа, че никой тук не тича по улиците. Тя е чужденка. Винаги ще изглежда не на място. Тогава защо да не си хване полите и да не се затича, ако поиска? Чува как той извиква името й отново, щом свива зад ъгъла, но не се обръща.