Няма идея накъде е тръгнала и се озовава на доковете. Пред себе си вижда полусрутени складове, купчини натрошени тухли и строго изглеждащи табели, предупреждаващи хората да стоят настрана, защото много от постройките са увредени от бомби и са опасни. Някои от складовете все още се използват и мъже стоварват вътре чували със зърно. Навсякъде по земята лежат намотани въжета, а вятърът разнася прах и отломки.
Проправяйки си път през въжетата и струпаните чували от зебло, тя върви към кея, покрай моряците и склададжиите, като не обръща внимание на погледите, които й хвърлят, към мястото, където водата се слива с хоризонта, а чайките се перчат и кръжат в небето.
По зелената вода тежко се носят дървени баркаси с червени платна. Във въздуха се носи натрапчивата солена миризма на тиня, а морските птици газят из лъскавите мочурливи петна измежду пресъхналите докове. По-навътре в морето има покрит с оранжева ръжда и излющена боя кораб. Метален боен кораб, закотвен с огромни вериги така, сякаш който го е завързал там, се е страхувал, че може да се опита да избяга в морето.
Тя си припомня ужасната морска болест, която е преживяла по време на пътуването към Англия. И как, след като, олюлявайки се, бе слязла по подвижното мостче на английска земя, знаеше, че никога няма да се завърне в Полша.
Чувства се толкова не на място, колкото е и този кораб в реката. Изгубена. Копнееща по страна, която вече не съществува. Полша е под комунистическо управление. Тя никога не би могла да се върне. Това е цялата истина.
Запътва се към вкъщи, а умът й вече се прояснява. Бе толкова уверена в ролята си на злодей в този брак, че никога не си бе представяла Януш да е способен да скрие нещо от нея.
Но тя трябва да се стегне. Да го попита за писмата би означавало да изложи семейството си на риск, а Аурек трябва да има семейство. Беше му го обещала. Възможно е тази любовна история да е приключила. Да е представлявала просто безразсъдна постъпка във военно време. А ако Януш все още е обвързан с тази жена, тя не трябва да се намесва. Трябва да бъде силна и сериозна и да си мълчи. Няма избор. Трябва да се върне и да бъде добра съпруга. Да остави Януш да пази своите тайни. Сега поне не е единствената в този брак, която има какво да крие.
Когато влиза през коридора в кухнята, Януш и Аурек вече я чакат.
— Съвсем по мярка са ми! — казва Януш.
Тя го поглежда равнодушно.
— Обувките! Нали ти си ги оставила на масата?
— А, да. Да, купих ги от амбулантния търговец.
— Аз ги излъсках. Аурек ми помогна. Малко боя и станаха като нови. Английска кожа. Помниш ли лекаря, при когото заведохме Аурек? Той имаше същите, без съмнение.
— Радвам се, че ти харесват.
— Ще си ги пазя за официални случаи, разбира се.
— Да, добре — казва тя и се отпуска в стола, приканвайки Аурек да дойде и да седне в скута й. — Пази си ги.
Полша
Докато месеците се нижеха, Аурек предизвикваше възторг у Силвана и забавляваше Ханка. Беше изпълнен с енергия, играеше си в клетките на зайците и тичаше с кучетата, прегърбен, с превити рамене, докосваше земята с ръце за равновесие и се оттласкваше с пръсти. Така беше по-бърз.
Ханка го наричаше малко мече. Беше разказала на Силвана една история за момче, отгледано от мечки в някаква литовска гора. Тримата лежаха на сламеното легло, увити в одеяла, а Аурек беше сгушен плътно до гърдите на Силвана.
— Никой не знаел откъде се е появило — обясни Ханка и погъделичка Аурек по пръстчетата. — Мечките го приели като свое. Ходело на четири крака, а косата растяла дълга надолу по гърба му. Хранело се само с киселици и мед. Един ловец го хванал и го дал на краля на Полша, който се опитал да го научи да говори, но то така и не издало по-различен звук от грухтене.
Историята беше развеселила Аурек. Ханка грухтеше и ръмжеше като мечка, докато Силвана не се уплаши, че той ще се задави от толкова смях. Те се кискаха, ръмжаха и ревяха, а накрая, щом се отпуснаха назад изнемощели от смях, Силвана притисна лице към главата на сина си и усети как по бузите й се стичат сълзи.
— Малкото ми мече — прошепна му тя. — Моето малко изгубено мече.
— Вземи — каза Ханка една вечер, в която звездите изглеждаха толкова ярки, че сякаш прорязваха черното кадифено небе с ледени панделки. Подаде й една сушена слива, тъмна и набръчкана. Устата на Силвана се напълни със слюнка, щом я видя.
— Дали ще му хареса?
Силвана погледна Аурек, който се беше сгушил в ръцете й с подпъхнато около главата одеяло. Не беше сигурна. Ханка изпъшка с досада.