Проправи си път по-навътре сред дърветата и се зарови в снега. Треперейки, чу около себе си шумове. Звуци на чупещи се клони и боричкане. Надяваше се Бруно да е добре. Надяваше се също така, че нощта наистина е прекалено студена за вълците.
Франек се появи, тичаше и скачаше през снега, и се блъсна с пълна сила в Януш, като го удари с лакът в лицето.
— Извинявай — задъхано каза Франек. — Не те видях.
— Божичко, Франек — прошепна Януш. — Май ми счупи носа, по дяволите!
— О, боже, не, съжалявам…
— Забрави го, пън такъв! Ти успя. И двамата успяхме.
— Успяхме — каза Франек. — Аз съм добър войник.
Звучеше толкова гордо, че Януш едва се удържа да не прегърне момчето.
Ипсуич
Камарата дъски под големия дъб става все по-голяма и Аурек се катери по нея, подскача нагоре-надолу и усеща как дървата се клатушкат под него. Ако камарата продължава да нараства, ще му е още по-лесно да се катери по дървото. Би могъл да скочи на купа и да се метне на ниските клони. Да скокне върху тях като врабче на лов за насекоми.
Вижда Януш да идва в градината и спира да скача. За първи път не тъпче разни драгоценни цветя, но въпреки това знае, че врагът не обича да вижда да се вършат глупости в спретнатата му съвършена градина.
Врагът е застанал с ръце на хълбоците и оглежда обстановката. Мръщи се, сините му очи са скрити от веждите. Аурек имитира стойката му и слага ръце на хълбоците. Знае, че има много малко време, преди да го смъмрят за подобна дързост. Набръчква вежди точно като врага. Опитва се да разбере какво ли е да си баща му.
Преди да дойдат в Англия, Аурек си беше представял баща му да изглежда различно. Мама му беше казала, че има руса коса, но той няма. Пепелява е, а когато й сложи помада за коса, става по-тъмна и с метален оттенък. Кара го да изглежда стар, по-стар от Силвана. Може би това не е баща му. Може би майка му се е объркала? Понякога Аурек се чуди дали истинският му баща не е все още в Полша и не обикаля горите да търси него и майка му. Продължава да изучава врага още мъничко. Той не е толкова лош. Понякога Аурек се улавя, че забравя да го мрази.
Януш скръства ръце. Аурек повтаря движението. Усеща как го напушва смях, но се удържа. Врагът отдава чест. Със сериозно изражение, Аурек прави същото. И тогава Януш подвива крак като куче и шумно се изпърдява.
Смехът се изтръгва от Аурек, изригва по-бързо от газирана лимонада от разтръскана бутилка, все едно бълва от носа му и кара очите му да се насълзят. Той се смее и се държи за бузите.
— Ти си забавно малко момче — казва Януш. — Но е чудесно да те видя засмян. Внимавай, като се катериш по дървата. Не искам да ти се забият трески.
Той се обръща и тръгва към къщата, а на Аурек му се иска да се върне и пак да играят на тази игра.
— Ойчец — виква. — Татко?
Но Януш не го чува и влиза в кухнята. Аурек му отдава чест въпреки всичко.
Следващата събота Тони води Питър и Януш ги кани в градината, доволен, че може да покаже как семейството му се труди заедно върху цветните лехи и моравата. Посочва приведения сред розите Аурек, който рови в пръстта.
— Аурек си има своя малка зеленчукова леха ей там — обяснява той с надеждата, че момчето не изглежда толкова особено, като се занимава с нещо. Детето изравя морковите, въпреки че са му забранили да ги пипа. Януш неведнъж му е обяснявал, че още е твърде рано и морковите са прекалено малки, но Аурек въпреки това обожава да ги вади, да ги очиства от пръстта и да ги яде. Януш хвърля един поглед към Тони, но той като че ли не забелязва държанието на Аурек. Гледа Силвана.
Тя е коленичила на моравата, в ръката си държи малък нож и разкопава бурените, така както й е показал. Мърмори сама на себе си, съсредоточено си напява полски думи и английския им превод: яскиер остри, повой полне, мнишек пасполити, чичеорка пстра; лютиче, грамофонче, глухарче, маргаритка.
Януш я вика по име и тя вдига поглед от работата си, а лекият ветрец развява червената й забрадка. Силвана припряно се изправя, бърше ръце в престилката си и се извинява, че не е забелязала гостите.
— Няма да ви притесняваме — казва Тони. — Цветните ви лехи са прелестни. Всички онези Градини на победата от военно време са толкова потискащи. Това е една истинска градина на мира.
— Точно така — отвръща Януш.