Силвана отива в килера и връща писмата обратно в кутията, загасва лампите и се качва по стълбите в тъмното да си легне. Знае колко стъпала има, познава кривата на площадката и усещането на парапета в ръката си. Тази къща се е превърнала в неин дом. Но това е дом, изпълнен с лъжи.
Дали Януш щеше да й прости, ако узнаеше тайната на Силвана? Тя няма обяснение за случилото се. Не, по-добре е да я пази, да я държи на тъмно, затворена като нещо деликатно и опасно, като буркан с нещо отдавна забравено, изтикан толкова навътре в килера, че дори тя да не може да си спомни какво плува вътре.
Прибира червения речник заедно със забрадката си в едно чекмедже в спалнята. Докато се мушва в леглото, си мисли за Дорис, за онова, което каза за Аурек. Че прилича на нея. Затваря очи. Понякога има усещането, че Дорис едновременно знае всичко и абсолютно нищичко.
Чува Януш да се размърдва в леглото до нея.
— Какво прави досега?
Силвана трепва от сънения му глас.
— Направих си чаша какао. Не исках да те будя.
Тя се увива в одеялата си и изключва ума си за писмата. Твърде болезнени са, за да може да мисли за тях.
— Януш? Отпратиха ме. Изгубих работата си.
Силвана светва лампата до леглото.
Примигвайки на светлината, Януш изглежда така, сякаш има махмурлук, очите му са замъглени, а косата му стърчи нагоре на рошави кичури. Моли я да загаси лампата.
— И без това никога не си харесвала тази работа — казва. — Ще говорим за това по-нататък. Сега трябва да се наспя.
Силвана слуша как дишането на Януш се успокоява. Мисли за Тони. Как я беше погледнал, когато й даде речника, допирът на пръстите му върху бузата й. Ръката й лежи на гърдите й. Тя пъхва ръка под нощницата си и обгръща с шепа гърдата си, пръстите й обикалят зърното й. Стигнала е толкова далеч. Целите до края на живота й са й ясни — брак, майчинство, тази къща. По една трета от остатъка на живота й е определена за тях. С тези мисли, завладели ума й, тя закопчава нощницата си, отпуска глава на възглавницата и се оставя на съня да я отведе в мрака на нейните сънища.
Полша
Григор беше хубав мъж, който е наясно с това. Беше висок и строен, носеше ушит по поръчка костюм от туид под дълъг тренчкот, а около дългия си врат бе увил шал с цвят на горчица. Каза, че е лекар. Работил в Русия и живял в разни затънтени села в Урал, на километри от градовете. Беше знахар, практикуваше народна медицина. С него сега имаше малка група хора — три жени и един мъж. Още първия ден, когато Силвана се присъедини към тях, Григор й нареди да се оглежда за мравуняци. Възрастният мъж с него страдаше от артрит.
— Трябва да намеря от онези мравки, които строят домовете си над земята. Ако намериш такива, после трябва да извадим гнездата цели. Секретът, който мравките отделят за построяването на гнездата, е чудесно лекарство при тежки болести.
— Той знае какво прави — каза една от жените на Силвана и погали корема си. — Спаси бебето ми. Още съм в началото. Само осмата седмица е, но вече бях болна като куче. Идвам от едно село на около осемдесет километра на север оттук. Срещнах Григор преди няколко седмици. Бях прокървила, а той ми даде лекарство и кървенето спря. А виж ме сега. Нищо ми няма. Той е удивителен мъж.
Името й беше Елза. Имаше кръгло лице с лунички, обрамчено от гъста, тъмна и лъскава, подстригана на черта коса. Очите й бяха големи, миглите й дълги, а устните плътни и естествено нацупени. Тя следваше Григор навсякъде. Ако беше твърде уморена да излезе от лагера, седеше и го чакаше.
Имаше и една възрастна двойка. Той обичаше да се оплаква от студа, да потърква плешивото си теме и да се шегува, че има нужда от подстрижка. Тя имаше широки бедра, отпусната кожа, а косата й беше сплетена на плитки и седеше намотана отгоре на главата й като сиви наденици. Отговаряше за сготвянето на това, което им донесеше Григор. През останалото време се суетеше около болния си съпруг.
Третата беше тъмнокоса жена на име Лоти. Силвана я нарече „пианистката“. Носеше косата си на стегнат кок и имаше изящни ръце, в които се взираше дълго.
Григор показа на Силвана как да дере животни с нож и как да поставя капани, и тя се изненада колко бързо се научи да оцелява в гората.
— Дръж — каза й той и й подаде един умрял заек още първия път, когато отидоха на лов. — Не се плаши. Вземи един от ножовете ми и аз ще ти покажа какво да правиш.
Бяха много навътре в гората, сред папрат и бодливи храсти.
Силвана кимна. Вече беше драла зайци с Ханка, когато зимуваха във фермата. Щеше да покаже на този мъж, че знае точно какво да направи. Тя взе ножа, който й подаде — ловен нож с къса дръжка и късо острие. Аурек приклекна до нея.