Григор й се усмихна така, все едно е любимата му ученичка.
— Започни от задните крака. Кожата ни трябва цяла. Ще се зарадваш на ръкавици от заешка кожа, като настъпи зимата. Трябва да направиш разрез през кълката. Давай смело с ножа. Не се страхувай, доста е…
Силвана пое ножа и ловко разряза плътта на животното. Няколко минути по-късно вече държеше кървавата заешка кожа.
— Така ли?
Григор се засмя.
— Я, какво си имаме тук? Селянка? Стори ми се, каза, че идваш от Варшава. Ти определено не си градско момиче. Но не си и баш селянка. Какво правиш сама в гората с това тъмнооко циганче?
Тя го погледна право в очите с надеждата той да отвърне поглед. Но той не го направи.
— Съпругът ми е полски войник. Опитвам се да опазя сина ни, докато го няма. — Тя прегърна покровителствено Аурек. — Гората е добро място да го скрия. След войната мъжът ми ще дойде да ни намери и отново ще заживеем във Варшава.
— Хмм. Това е твоята версия. Аз си мисля, че може да си горски дух. Прекрасна фея, която броди сред дърветата. Събира билки и изскубва корени. Открадна тя луната, слънцето изяде.
Той взе заешката кожа и я отръска от мухите, които бяха започнали да се насъбират.
— Това е руско заклинание. Отблъсква вещиците. Но ти не изглеждаш изплашена, така че може би си тази, за която се представяш. Която и да си, хубаво е да има някой наоколо, който може да си служи с нож. Хайде, да видим дали някой от останалите капани не е уловил нещо. Може и да получиш онези ръкавици от заешка кожа, ако имаш късмет.
Понякога се будеше и заварваше Григор до себе си.
— Спиш ли? Ако ти е студено, мога да легна до теб.
— Моля те, върви си.
— Нека те стопля, хайде.
— Махни се.
— Ти губиш — прошепваше той, докато ставаше. — Не аз.
Късно нощем, когато звуците от спящите хора заглушаваха шумовете на гората, Силвана чуваше как съчките пращят под краката му, докато се примъква от жена на жена, първо при Елза, после при Лоти.
През лятото той взимаше Силвана със себе си на лов. Казваше, че е по-бърза и по-ловка от останалите жени. Харесваха й тези дни, когато бяха двамата, заедно с Аурек, и се промъкваха тихо сред дърветата. В една яма бяха намерили плетена кошница, подпряха я с пръчка и я закачиха с дълга връв. С нея хващаха катерици, невестулки, а веднъж дори и едно малко глиганче. Григор сграбчи квичащото космато малко същество. Силвана грабна Аурек и двамата се затичаха колкото се може по-бързо, от страх да не би майката да е някъде наблизо и да е разярена.
В един летен ден Григор ги заведе да берат гъби и те откриха елен, който беше проснат на земята така, сякаш е паднал в бяг. Очите му бяха помътнели с настъпването на смъртта. Григор се надвеси над него.
— Прострелян е. Помогни ми да го вдигна. Който и да го е застрелял, ще дойде да го търси. Трябва да го преместим. Ще стигне за всички ни.
Силвана хвана предните крака и помогна на Григор да го метне на раменете си. Тя вървеше след него и носеше Аурек. Момчето беше леко и се беше вкопчило в нея така здраво, че ръцете й оставаха свободни да прикрепя товара на гърба на мъжа.
Като стигна едно сечище, спря и пусна трупа на земята.
— Не мога да го нося повече. Много тежи. Ще трябва да го разфасоваме тук.
Силвана също пусна Аурек.
— Тук ли?
Той извади два ножа от палтото си и й подаде единия. После се наведе над животното и му разпори корема. Вътрешностите се изсипаха навън, пурпурни, сини и лъскави като коприна, и тялото като че изпусна въздишка, сякаш в миг диханието се бе възнесло от него.
— Вътрешностите ще ги изхвърлим — поясни Григор, докато бъркаше в кървавото туловище. — И трябва да заровим месото веднага. Ако го оставим на открито, мухите ще снесат яйцата си вътре. А не можем да ядем червясало месо, колкото и да сме гладни. Покрием ли го, ще се съхрани. Само трябва да се погрижим да не го кацат мухите.
Силвана се извърна настрани, защото стомахът й се сви от надигащата се миризма от месото. Григор вдигна поглед към нея.
— Ще се справиш ли?
Тя кимна. Не беше време да показва слабост. Имаха нужда от месо. Аурек трябваше да яде.
— Да. Разбира се, че мога.
Тя коленичи и той й обясни как да реже и да разфасова тялото. Вътрешностите бяха горещи и Силвана можеше да усети ударите на собственото си сърце, които зачестяваха, докато измъкваше карантиите и ги заравяше в плитки дупки.
— Виждала ли си някога ранен мъж? — попита я Григор. — Някой да кърви лошо?