— Липсват ми някои храни — казва тя в отговор на въпроса на Тони за родината й. Често я разпитва за Полша и тя с удоволствие му отговаря, стига той да не засяга темата за войната. Ако се опита да я подпита за годините, които беше прекарала в гората, тя сменя темата или му отвлича вниманието, като му показва някоя подскачаща по пътеката катеричка, или открива, че трябва да си опъне ръкавите на палтото, да си закопчае някое копче или да провери закопчалката на дамската си чанта.
— Пироги — казва. — Те ми липсват. Представляват тесто, пълнено със зеле и кашкавал или с гъби и лук. С каквото си поискаш. Винаги ги ядяхме със заквасена сметана. Могат да бъдат и сладки. С мед, ябълки и ядки. Като се сетя за пирогите, ми става…
— Носталгично?
— Тескнота. Да. Носталгия. Затова не мисля често за тези неща.
Тони държи ръцете пред тялото си — като политик, който се кани да изнесе реч и да омае публиката. Силвана харесва неговата самоувереност. Като че ли иска да я впечатли. А бяха минали години, откакто някой мъж го беше правил.
— Мислила ли си си някога да се върнеш?
— Януш смята, че някой ден ще можем да се върнем, но как бихме могли? Няма към какво да се върнем. Сега родината ни е комунистическа. И да искаме, няма как да се върнем.
— Но Аурек има право да знае откъде идва. Всеки човек трябва да знае кои са родителите му и откъде произхожда.
Силвана го поглежда и заявява категорично.
— Аурек е мой син.
В края на парка се спират да погледат как момчетата си играят след тях.
— Ами хайде, аз по-добре да тръгвам — казва Силвана.
— Трябва ли? Нека да оставим децата да си поиграят още мъничко.
Тони хваща ръцете й за миг, много внимателно, сякаш ако ги стисне по-силно, ще се счупят. Тя поглежда надолу към тях, след като ги пуска, за да провери дали наистина са толкова крехки, колкото смята той. Но не. Ръцете й са силни. Малки и мускулести, винаги търсещи нещо, което да ги изпълни.
— Бих се радвал да те изпратя до вкъщи — допълва той. — Но хората ще се разприказват, ако Януш още не се е прибрал от работа и ни видят да пристигаме заедно. Не искам да даваме повод за клюки. Англичаните са тесногръди хора с остър език, а жителите на този град са от най-лошите.
— Добре тогава — отвръща тя, докато чакат Аурек да слезе от дървото, на което се е покатерил. — До скоро виждане.
— Дали ти и Януш ще искате да заведем момчетата на разходка този уикенд? А може и да отидем с тях до езерото с лодките.
— Да, би било чудесно.
Вече е свикнала Тони да прави подобни предложения. Понякога наистина идва, но по-често изобщо не се появява. После изниква отникъде след дни и им носи подаръци — портокали и прозрачно зелено грозде, по един леко покафенял банан на всеки, свински наденички, които трябваше да сготвят там на момента, защото, както твърдеше той, бяха леко на ръба. Носеше толкова вкусни неща и толкова неочаквано, че тя забравяше за пропуснатите излети.
— Кажи ми нещо, преди да тръгнеш. Какво стана с речника? Знам, че не трябва да питам, но съм любопитен. Свърши ли ти работа? Ти така и не каза.
Силвана обмисля как да отговори и се заиграва с косата си. Отбелязва, че Питър расте висок за възрастта си.
— Да, така е — казва Тони. — Но кажи за речника. За какво ти беше нужен?
Силвана се оглежда наоколо. Няма какво да го разсее от тази тема. Паркът е пуст, вече му е показала катериците, а ако още малко си поиграе с дрехите и косата си, той ще си помисли, че има въшки.
— Силвана?
Тя си поема дълбоко въздух и му казва истината.
— Исках да преведа няколко писма.
— Писма ли? Само заради някакви писма?
Кафявите очи на Тони са приковани в нея, подканят я. „Говори с мен“, казват й. И тя иска да го направи. Уморена е да пази тайните на Януш. Има си достатъчно собствени. Прокашля се притеснено и вирва брадичка към него, в опит да си придаде вид, като че този разговор я забавлява.
— Писмата са на Януш. От друга жена.
— Друга жена ли?
— Не е ли глупаво? — пита тя и се опитва да звучи като истинска англичанка. — Просто толкова е глупаво.
— Ах, Силвана, съжалявам. — Тони отново взима ръката й в своята, но този път я стиска по-силно и смачква пръстите й. Внезапно я връхлита ужасяваща мисъл — ами ако той потърси сметка от Януш?
— Много е сложно — казва тя и й се иска сега да може да разговаря с него на полски. Изгаря от желание да се разгърне на собствения си език, да го вкуси с устните си, с всички негови нюанси и изразни средства, всички понижавания и обрати, които собственият й език можеше да направи. На полски можеше да му обясни всичко.