— Няма нищо. Казах ти само защото е ужасно изморително да пазиш тайни през цялото време. Януш е добър съпруг, наистина е такъв. А и е добър баща за Аурек.
Тони я притегля към себе си, като притиска ръцете й към гърдите си, и този път няма място за съмнение относно начина, по който я държи.
— Силвана, скъпа. Нямах представа…
Тя го поглежда в очите и за един миг й се струва, че ще я целуне. И въпреки това не се отдръпва.
— Какво ще стане, ако кажа на Януш, че знам, и той ме напусне? Ами ако се върне при нея? Какво ще стане с Аурек и мен?
Тони се навежда към нея и тя усеща горещия му дъх върху лицето си.
— Но ти не може да не знаеш…
— Не знам нищо.
— Не може да не знаеш, че аз винаги бих ти помогнал. Би трябвало да разбираш, че аз…
Зад тях Аурек се претъркулва от дървото и обгръща с ръце краката на Силвана. Тя се освобождава от хватката на Тони и се отдръпва.
— Наистина трябва да тръгвам.
— Недей. Ела в апартамента. Сега. Можем да си поговорим. Моля те, не си тръгвай по този начин.
Изглежда така натъжен, че тя е убедена — един от тях, а може би и двамата, ще се разплаче, а плачът е безполезен. Би означавал, че всичко им е дошло в повече. Плачът би показал на Тони, че е жена, която няма контрол над живота си. Вече се е направила на глупачка, като му е казала. Най-добре е да му обясни, че тя е просто нечестна, оцеляла от войната жена, която е дошла в Англия да осигури баща за Аурек.
Прошепва:
— Януш и аз… Ние вече не знаем кои сме. Толкова много неща се случиха по време на войната. Миналото не ме оставя на мира. По онова време си мислех, че Януш е загинал. И всички тези години, които прекарахме разделени. Никога не съм си представяла, че ще ме намери. Прекалено много неща се бяха случили…
Отново го поглежда в очите. Няма представа какво прави и защо разказва живота си на Тони. Със същия успех можеше да стои отвън, на перваза на прозорец, точно преди да полети към смъртта си. Рискува всичко, но за какво? Заради възможността да му сподели онова, което е непроизносимо? Или за да почувства тръпката от погледа на този мъж, прикован в нея?
— Моля те, забрави, че съм казала нещо. Аурек се нуждае от баща. Аз… Моля те, просто се престори, че не съм казала нищо. Трябва да тръгвам.
С частицата останала сила в себе си, Силвана се врътва на пети с надеждата, че Тони ще види единствено отдалечаващия се гръб на една силна жена. Той я повиква, увещава я да почака, но тя не се обръща назад.
Аурек подтичва, за да не изостане. Силвана знае, че той не обича тя да ходи твърде бързо, но това е единственият й изход, ако иска да не се затича. Аурек хленчи, но тя не може да забави крачка. Сграбчва го за ръката и започва да го влачи след себе си. В края на парка се спира.
— Аурек. Погледни назад. Виждаш ли ги?
Аурек поклаща глава отрицателно.
— Добре. Ела тук. Аз ще те нося. Трябва бързо да се прибираме вкъщи.
Аурек се съпротивлява в ръцете й. Тя знае, че вече е голям да го държи така, но го умолява да стои мирен и най-накрая той увива краката си около гърба й и премята ръце около врата й.
Докато стига дома си и пъха ключа в ключалката, Силвана е убедила сама себе си, че Януш вече е там и е узнал за всичко, което е казала. Но щом влиза в коридора, вижда, че къщата е празна и единственият шум идва от тиктакащия часовник на полицата на камината в дневната.
Отваря задната врата на Аурек, а той изтичва навън и се покатерва по въжената стълба на къщичката си на дървото. Дървената кутия стои на лавица в килера. Дори само видът й предизвиква безпокойство у Силвана. Ще изгори писмата. Ще ги изнесе и ще ги изгори — после те тримата ще могат да заживеят както преди.
Взима кутията и я поставя на кухненската маса. Внимателно преравя четките, платчетата и боите за обувки, но писмата ги няма. Изважда всичко отвътре, раздрусва кутията, обръща я наопаки. Ами сега? Бавно прибира нещата вътре, като събира това, което е разхвърляла наоколо, и подрежда съдържанието й. Поставя кутията обратно в килера и затваря вратата, облягайки се на нея, сякаш се страхува, че може пак да се отвори по своя воля. После излиза в градината, поглъщайки жадно влажния въздух.
Зеленчуковата леха под дървото е родила лук и моркови; бяха ги посяли заедно с Януш. Има още лук за вадене. Януш е посадил такъв, който продължава да расте. Нарича се „вечен“. Силвана въздъхва. В каква глупачка се превръща, щом дори името на някакъв лук я кара да се чувства слаба?
Прокарва ръка над цветовете на хризантемите с цвят на ръжда. Бодливата зеленика, която Януш е засадил, е все още малка, но тук-таме проблясват малки червени плодове. В Полша казват, че те вещаят тежка зима. Едни връз други растат сини богородички и бели анемонии, а последните останали гигантски розови и виолетови далии на Януш гордо се извисяват към небето, закрепени с колове, и блестят на светлината в късния следобед.