Силвана седи на най-горното стъпало и слуша как Януш обяснява на момчето в неговата стая, че не трябва да бяга така. Лека-полека й хрумва, че това е нещо, което би трябвало да я радва — бащинският тон в гласа на Януш, безгласната строгост. Вместо това тя се чувства опустошена. Те не се нуждаят от нея. Нито един от двамата изобщо няма нужда от нея.
Седмица по-късно Аурек още не й е простил, но се разболява от треска. Температурата му се покачва и на следващата вечер вече е като парцалена кукла. Силвана вади изсушени билки от бурканите в килера: мащерка, тлъстига, върбова кора, лавандула — всички растения, които е събирала и сушила през летните месеци. Пълни ваната със студена вода и пуска билките вътре.
— Влизай вътре — казва на Аурек, който се олюлява до нея, отпаднал.
Януш стои на вратата на банята.
— Той се тресе. Сигурна ли си, че това е добра идея? Имаме аспирин. Не може ли да му дадеш едно хапче и да го сложиш да спи?
Тя не го слуша. Аурек е болен и вината е нейна.
— Остави ме поне да се погрижа за сина си — сопва се тя, докато потапя момчето във ваната. — От това температурата ще спадне. Но ми трябва и брезова кора. Треската трябва да се пресече. Ти трябва да намериш дърветата. Донеси ми кората, та да мога да я сваря и да я добавя към водата. Само така може да се свали температурата.
— Откъде, по дяволите, да намеря брези?
— Казвам ти, че ми трябва брезова кора. Бжоза. В Крайстчърч Парк има брезова горичка. Виждала съм я. Ако не отидеш ти, аз тръгвам.
Силвана осъзнава, че звучи като полудяла. Може би това е последица от живота й в гората. Войната я е превърнала в Баба Яга, стара горска вещица. А и вината, че детето е болно, е нейна. Още по-лошото е, че не знае какво да направи. Поглежда Януш в очакване да чуе неговото мнение. Все пак той е англичанинът тук.
Аурек прегръща коленете си и се закашля. Ребрата му лъщят под водата, а следващият пристъп кара раменете му да се разтресат.
— Не мога да отида в парка в десет часа вечерта. За бога, Силвана, стига толкова. Облечи пижамата на Аурек и го завий хубаво в леглото. Отивам да повикам лекар.
— Лекар ли?
— Това му трябва. Извади го от ваната. Устните му започват да посиняват.
Тя обръща глава към детето и кимва.
— Да, прав си. Лекар. Той ще знае какво да направи.
Вдига Аурек, водата се стича по роклята й, а детето, което все още гори, припада в ръцете й. Спомените нахлуват в нея, в гърдите й се надига паника. Калта под краката й. Опръсканото с кръв кожено палто. Тя е ужасна майка, прокълната е точно както нейната собствена.
— Януш, бързо! — изкрещява тя, но той вече е тръгнал. Гушва сина си здраво и хлипа във врата му.
Вали проливно — леден дъжд, който преминава в суграшица. Януш за малко не пада от колелото си, докато се спуска по инерция надолу по хълма, а гумите му занасят по замръзналите локви. Помпа педалите, наведен над кормилото, тъй като иска да стигне къщата на доктора възможно най-бързо. Страхът на Силвана е обзел и него. Вече не мисли, че момчето просто е настинало лошо. Други болести хвърлят сянка на мислите му сега. Детски паралич. Туберкулоза. Пневмония.
Суграшицата шиба лицето му и той свърва от главния път, профучавайки по една насипана с чакъл алея. Най-важно е момчето. Докато върти бясно педалите, устремен от разбунтувалата се в него енергия, той усеща загнездена в сърцето си силна любов към своя чудат син, здраво скрепена като метален прът в грънчарско колело. Облекчението, което усеща, когато вижда, че лампите в предните стаи в дома на лекаря все още светят, е толкова голямо, че Януш хвърля колелото си на земята, изкачва стълбите до верандата по две наведнъж и така яростно блъска по вратата с юмрук, че съпругата на доктора отваря вратата ядосана, задето я е изплашил до смърт.
Спалнята е студена. Това е първото нещо, което Януш забелязва, когато въвежда лекаря в стаята на Аурек. Не си прави труда да вземе палтото на човека. Това, че не го беше разкопчал, показваше, че не иска да се разделя с него.
— Няма за какво да се тревожите — казва докторът, потривайки енергично ръце. — Ще се оправи.
Януш съзнава, че досега не е смеел да диша. Въздъхва с облекчение. Силвана е подредила стаята, докато го е нямало — учебниците на Аурек са прилежно наредени, снимката на кученцата в плетения кош виси права на стената, килимът изглежда така, сякаш го е измела. Забравила е за мократа си рокля и тя е залепнала по тялото й. Януш се усеща, че разглежда очертанията на колана й за жартиери, ясно прозиращ през подгизналата тъкан. Толкова отдавна не я е докосвал. Обръща се с лице към лекаря с надеждата, че не е забелязал втренчването му.