— Ами възможно е и да имаме някой ден. Един ден може да ти дадем братче и тогава ти ще си по-големият. Ще трябва да ни помагаш да се грижим за него.
Януш си обува ботушите.
— Не ни остава много време да сме заедно, а? Майка ти те държи само за себе си. Кажи ми сега. Помниш ли гората, където живеехте?
Аурек се намръщва. Мрази този тип въпроси. Започва да рови в паницата си и да разбърква кашата.
— Искам да ми разкажеш — настоява Януш. — Като се върна от работа, може да ми кажеш, нали?
Майката на Аурек никога не говори за гората, а врагът все иска. Аурек мисли, че е тайна между тях двамата, която никой не би могъл да сподели както трябва. Но врагът му се усмихва и Аурек се опитва да измисли какво да каже, за да задържи усмивката там.
— Като бях бебе, глътнах едно копче.
— Какво?
— Глътнах едно копче. Ти ме обърна наопаки, за да не се задавя.
Врагът се усмихна накриво.
— Точно така. Глътна копче. Бях забравил. Но ти няма как да си спомняш това, нали?
— Мама ми разказа. Ще ходя ли на училище сега?
— Не. Ще трябва да си останеш вкъщи, докато не изчезнат всички пъпки. Аз отивам на работа. Ти се дръж добре заради майка си.
Аурек отива до входната врата с Януш, плочките под краката му са ледени.
Щом Януш закопчава палтото си и отваря вратата, един порив едва не събаря Аурек.
— Копче значи — мърмори Януш. — Гледай ти. Бях забравил. Ти постоянно пъхаше разни неща в устата си като бебе.
Погледът на Януш е отправен неотклонно към деня, като жребец, който изведнъж е повдигнал глава в полето и е погледнал в далечината. Аурек се примъква по-близо. Стои зад краката на Януш и наднича към танцуващите снежинки навън, към къщите оттатък улицата, към техните сиви прозорци и замръзналите бутилки от мляко на стълбите. Докосва ръката на Януш. Може би врагът ще се опита да го прегърне днес? Ако го направи, Аурек ще му позволи.
— Искаш ли да си направим снежен човек, като се върна? — пита Януш и го поглежда.
— Може ли сега?
— Не, не сега. След работа. Мъжете трябва да работят, нали знаеш? И ти ще работиш един ден. — Януш придърпва шапката плътно над ушите си и потрива ръце. — Затвори вратата, като изляза.
Той тръгва с приведени от студа рамене.
— Върни се по-скоро — прошепва Аурек.
Качва се на горния етаж и се покатерва на леглото до майка си, която изглежда така, сякаш спи — очите й са затворени, а косата й е паднала на лицето.
— Ще си имам ли братче?
Силвана отваря очи.
— Какво каза?
— Бебе.
— Не — отговаря тя и го прегръща. — Ти си всичко, от което имаме нужда.
Аурек се сгушва до нея доволен. Тя е права. Не им трябва бебе.
Полша
Започна да вали и почвата под лагера им се разкаля. Силвана почти беше забравила за войната. Тук сякаш се намираха далеч от всичко, в някакъв друг свят. Повдигнаха леглата си по-високо над земята, като направиха платформи от клони и паднали дървета, но всичко беше подгизнало и нямаше как да се изсуши каквото и да било.
Старецът спря да става от постелята си, лежеше увит в собствените си нечистотии ден и нощ. Жена му позволи на Григор да вземе неговия дял от храната. Той седеше и дъвчеше сух хляб, докато старата жена се суетеше около него, пощеше гнидите от косата му и се усмихваше като майка орлица. Елза и Лоти я наблюдаваха и Силвана можеше да съзре ревността в очите им. Старецът се взираше в навеса от клони над главата си. А може би не виждаше небето. Може би не гледаше толкова надалеч.
През деня Силвана бродеше из гората, изминаваше километри с Аурек на гърба си. През някои нощи тя не можеше да понесе мисълта за Григор, така че не оставаше в лагера дори тогава. Взимаше заешките си кожи и правеше легла от папрат за нея и за момчето. Когато една сутрин се прибра, завари старецът да се взира в небето по-усилено от всякога. Съпругата му плачеше.
— Мъртъв ли е? — попита Силвана.
— Какво? — вдигна поглед Лоти, натъжена. — А, той ли? Не, за бога. Не е мъртъв.
— Как може да попиташ подобно нещо? — Кресна старицата. — Да не би да не се грижа за него? Това ли намекваш? През целия си живот съм се грижила за този мъж. Какво ли знаеш пък ти? И каква си ти изобщо? Никога не говориш с нас. Мъкнеш се наоколо през нощта с това твое дете като крадец. Каква полза имаме ние от теб?
Силвана се огледа наоколо за Елза. И тогава разбра. Григор си беше отишъл. Той и Елза бяха заминали през нощта.
Останалите жени си тръгнаха на следващата сутрин, на развиделяване. Не говореха със Силвана и тя гледаше как събират одеялата и вещите си. Лоти, пианистката, беше спряла да носи косата си на кок. Вместо това се спускаше по гърба й на тежки къдрици. Тя и старицата се бяха превили от студа и се движеха като отражения една на друга. Като два горски демона със заплетени клонки в косите. Силвана се радваше, че си тръгват.