— Висях там с часове! Не ви ли влудява това? Бихме се с Хитлер в продължение на шест години и имахме колкото си искаме картофи. Войната свършва и не остана пукнат картоф. Нямаме даже и хубава риба, да я опържа с картофи. Нещата няма как да станат по-зле, слушайте какво ви говоря.
— А ти как успяваш да си караш колата, Тони? — пита Гилбърт. — Още ли взимаш бензин на черно?
Разговорът винаги е един и същ. Недостигът на това или онова и как правителството разочарова народа. Понякога Силвана си представя как им казва да млъкнат. Да спрат да дрънкат, както би казала Дорис. Да си затворят устите веднъж завинаги.
— Ливърпул са първи в дивизията — казва Тони, който си дава вид, че не е чул въпроса на Гилбърт. Силвана забелязва колко старателно сменя темата. Януш се връща в стаята.
— Ти какво ще кажеш? — пита го Тони. — За тях ли си?
— Аз предпочитам крикета.
— Аз съм за Ипсуич Таун — включва се Гилбърт разпалено. — Трябва да подкрепяме нашите момчета. Те са в средата на Трета дивизия и минават напред. Някой ден ще накарат Ливърпул да се поизпоти.
— Ще има да почакаме — смее се Тони.
— Е, ти си чакай. Като спечеля футболните залози, ще купя целия Ипсуич и сам ще им стана треньор.
Дорис поглежда часовника си.
— Трябва да тръгваме. Без повече приказки за футбол, ако обичате, господа. Не бихме искали да изпуснем началото на филма.
След това всички те вземат палтата си и се отправят навън, където смразяващият вятър ги блъсва в лицата. Силвана се обръща да погледне Тони. Той не среща погледа й. Януш пристъпва до нея.
— Много любезно от твоя страна, Тони. Благодарни сме ти.
— Да, много благодарни — потвърждава Силвана.
— Забавлявайте се, деца — казва Тони развеселено и им помахва.
Силвана поглежда нагоре към прозореца на спалнята. Вижда Аурек, който е притиснал лицето си в стъклото.
— Струва ми се, че Аурек иска нещо — обяснява тя, но Дорис хваща здраво ръката й.
— Хайде, Силвия. Все някога трябва да го оставиш. Остави го да порасне.
Вечер без Аурек. Първата, откакто са пристигнали във Великобритания. Тя не знае дали е заради това, че оставя момчето, или заради начина, по който ръката на Тони се е докоснала до нейната, но дори в цялата си прелест, с новата си рокля и ръкавици, тя се чувства разголена и уязвима.
Януш е с костюма си от уволнението, онзи, с който беше в деня, когато я посрещна на гарата, едноредов костюм и панталон с подгъв. Изглежда красив. Добър мъж, стабилен и почтен.
— Усмихни се — подканя я той. — Изглеждаш така, все едно нещо те боли.
— Не ми харесва това, че оставям Аурек.
— Защо? Какво може да се случи? Градът е спокоен. Тук сме в безопасност.
— Понякога не се чувствам така.
— А трябва. Скоро ще получа повишение в работата. Един мъж се пенсионира и аз съм наред да получа работата му. Работих извънредно и вземах допълнителни часове, за да съм сигурен, че ще я получа.
— Мислиш ли, че ще ти я дадат? — пита Гилбърт, като се приближава до тях. — Извинявай, нямаше как да не чуя. Мислиш ли, че ще я получиш наистина?
— Не виждам защо не. Работя усърдно. Заслужавам я.
— Точно там е работата, нали? Вие, чужденците, работите прекалено усърдно.
— Приключваме, щом работата е свършила.
— Затова и не сте особено популярни. Разстройвате системата.
— В настроение ли сте за филм? — пита Дорис високо, а Силвана вижда как ръгва Гилбърт с лакът в ребрата. — И аз възнамерявам да го изгледам целия, Гилбърт Холборн, така че дори не се опитвай да ме накараш да седна с теб най-отзад.
— Кой, аз?
— Да, ти. Няма да ме накараш да седна при двойките, които се ухажват. Твърде съм стара за тези неща.
Ще гледат „Цилиндър“. Стар мюзикъл с Фред Астер, който Силвана е избрала. Гилбърт казва, че би предпочел да гледа военен филм, но Дорис му припомня, че празнуват рождения ден на Силвана, а не неговия. Четиримата вървят през града и минават покрай Улуъртс и Липтън, с хубавата фасада от зелени тухли, покрай месарницата на Смит, покрай химическото чистене и дрогерията, на път за кино „Одеон“.
— Тук имаше страшно голям кратер — отбелязва Дорис, докато преминават по временния път от чакъл, с разкаляна земя от двете му страни. — В края на войната падна бомба с парашут. Доста бързо запълниха дупката. Изглеждаше така, все едно някой се опитва да проправи тунел до Австралия. Огромна проклета дупка. Цяло чудо е, че нямаше ранени.
Кино „Одеон“ представлява внушителна сграда с дълги като на църква прозорци и силно лющеща се розова боя. Гилбърт им разказва как е бил един от строителите през 1929-а. Дорис им показва следата от шрапнел на входните стълби, а Януш и Гилбърт се навеждат над нея като доктори, преглеждащи стар белег, и опипват нащърбеното място. Силвана просто иска да влезе вътре. От години, твърде много години, не е била на кино.