— Разбира се — отговаря и ускорява крачка, а допирът на паважа под краката й е студен и мокър.
Когато се прибират, Аурек спи до огъня, Питър се е свил на фотьойла, а Тони му чете.
— Привет — поздравява ги той и оставя книгата. — Добре ли си изкарахте?
Силвана стои посърнала зад Януш. Чорапите й имат дупки на палците, а един от мазолите на петата й сълзи.
— Много добре — казва тя. — Ще сложа Аурек да си легне.
— Не. — Януш се навежда и взема заспалото момче в ръцете си. — Аз мога да го сторя.
Сърцето на Силвана трепва леко, като го вижда да държи детето. Гледа как го отнася в стаята и нежно допира буза в личицето му.
— И така, прости ли ми вече? — пита я Тони. Той прекосява стаята и внимателно затваря вратата.
— Да ти простя ли? — След като е останала сама с него, Силвана усеща как пулсът й се ускорява. Беше толкова сигурна, че не би се размекнала така, но близостта му я съкрушава.
— За това, че не се виждахме. Липсваше ми. Опитах се да стоя настрана. Не исках да правя живота ти по-труден. Ще се срещнеш ли с мен? — Пристъпва по-близо. — Като взимаш Аурек от училище? Да се видим в парка. Трябва да говоря с теб.
— Не мога.
— Силвана, трябва да те видя. Не мога да се преструвам повече.
Силвана отчаяно иска да избяга от погледа му. Усеща как той обхожда косата й и горната част на роклята й. „Аз съм домакиня, иска да му каже. Не героиня от филм.“
— Невъзможно е. Питър е в стаята.
— Той спи. Следващата седмица. Във вторник. Ще бъда пред портала на училището. Ще дойдеш ли?
Тя няма възможност да отговори. Вратата се отваря и двамата поглеждат натам.
— Да ти предложа нещо за пиене, Тони? — пита Януш, докато влиза вътре. — Чаша чай? Или може би вино или шери?
Застанала между двамата мъже, Силвана може да долови овладяното недоволство на Януш към нея.
— Питие преди лягане — отговаря Тони, който се преструва, че не забелязва студения полъх, появил се с влизането на Януш. — Чудесна идея.
И ето ги там тримата — Тони говори с ръце и жестикулира пред въображаема публика; Януш държи ръцете си мирно зад гърба и говори за работа и за времето; Силвана мести празен поглед към огъня, полицата над камината, вратата, спящото телце на Питър до огнището, мястото над дясното рамо на Тони, свивката на лакътя му. Ъгъла на бюфета зад главата му.
— Тъкмо питах Силвана дали не искате другата седмица да изведем момчетата на разходка в гората след училище.
— Не мисля, че ще имаме време — казва Силвана, опитвайки се да звучи спокойно.
— Е, добре, ако имате. Ще се радвам да излезем всички във вторник.
— Не знам дали ще успея — намесва се Януш. — Ще се опитам, но в момента ни сменят работното време. Може пак да премина на нощни смени.
— Ах, ами тогава ще изчакаме да се освободиш, Ян.
— Не, не ме чакайте. Сега се опитвам да взема колкото може повече допълнителни часове. Всъщност надявам се да ме повишат. Но Силвана може да дойде с Аурек. Знам, че на него му липсваше играта с Питър. Какво ще кажеш, Силвана?
— Не знам. Може би. Моля да ме извините — казва тя и потърква очи. — Уморена съм. Мисля да си лягам.
— Значи ще ви видя с Аурек във вторник?
И двамата с Януш я гледат.
— Не тази седмица. Може би друг път, когато Януш не е на работа.
Тя се изнизва през вратата и бързо се качва по стълбите, решена тази нощ да спи в леглото на Аурек.
Докато си мие зъбите и лицето, се старае да не се поглежда в огледалото. Не използва крема си за лице. Усеща го някак сухо и раздразнено. И косата си няма да разреши тази вечер. Доволна от малките наказания, които си отсъжда, тя сваля новата си рокля и я полага внимателно на стола в спалнята, като приглажда плата с ръка. В крайна сметка роклята няма вина за нищо. А е и нова. Не носи нищо в себе си — освен възможното начало на нейния крах.
Влиза в стаята на Аурек и се намества на леглото. Чака сънят да я привика. Моли се да не сънува Полша. Аурек се върти насън и премята ръце върху нея, усеща горещата му кожа на врата си.
Намеренията й винаги са й били ясни. Да даде на Аурек баща. Ако момчето е в безопасност, значи тя също е в безопасност.
— Имам си теб, скъпи мой — шепне му и знае, че той е този, който я крепи. В бурните води, по които сякаш се носи сега, детето е като спасителен сал. Колкото и да се опитва, не може да се отърси от този образ. Плаването в тъмни води. Но не мокрите й мисли я притесняват сега, а това, че знае със сигурност — както момчето е онова, което я задържа на повърхността, така то е и това, което я тегли надолу.