Силвана виждаше колко добър син е Януш и колко много се старае да угоди на семейството си. Но също така знаеше, че той изобщо не се интересува от правото. Януш обичаше машинариите. Всичко, което имаше метални части, зъбци и гайки, които да разглоби и после отново да сглоби. Той наистина беше най-сръчният мъж, когото беше срещала.
Живееше в триетажна къща с гледка към градския парк. Баща му работеше в местната администрация и семейството се гордееше с добрите си обноски. Техните обноски бяха дотолкова добри, че почти успяха да скрият разочарованието си, когато, само няколко месеца след срещата на Силвана и Януш, той я заведе у дома си и обясни, че възнамерява да изпълни дълга си и да се ожени за своята любима.
По онова време Януш вярваше в Бог. Не пропускаше служба и напътстваше Силвана при всеки удобен случай за божието предопределение на всички тях. Тя обичаше да го слуша, въпреки че не възприемаше всичко. Беше твърде заета да бленува за американските кинозвезди. По време на неделните меси тя седеше с неговите скучни сестри, които се оплакваха от болки във врата, получили ги от взирането в прозорците, разположени високо в каменните стени, докато кафявите им филцови шапки сочеха с копнеж навън. Сестра му Ева твърдеше, че Януш обича Бога само защото не му се налага да говори с него лице в лице.
— Не си и помисляй, че Януш е срамежлив — беше казала на Силвана. — Много може да каже той. Просто е израснал между сестри, а и майка каквато е… Горкият Ян винаги е бил на мама момчето. Единствената му защита е мълчанието.
Ева беше средната дъщеря — заклещена между двете си по-големи сестри, чиито стремежи бяха насочени единствено към брак, и двете по-малки, които се държаха като близначки и ходеха навсякъде хванати за ръце. В резултат на това тя твърдеше, че никой не я забелязва и може да прави каквото си иска. А желанието на Ева беше музиката. Цигулката беше нейната страст и тя се упражняваше часове наред в стаята си, след което излизаше с разпусната по раменете кестенява коса и смръщено, съсредоточено луничаво като на Януш лице. Тя винаги е била най-близка с брат си и Силвана я харесваше най-много.
През онова първо лято, когато никой от тях не се вълнуваше от приказките за евентуална война с Германия, Силвана и Януш прекарваха свободното си време долу на реката или си правеха разходки с колелетата извън града, сред природата.
— Не искам да се сбогуваме — беше й казал веднъж Януш, докато лежаха на тревата под сянката на един кедър.
Тя се разсмя и хвана ръката му. Изглеждаше толкова сериозен.
— Та ние тъкмо дойдохме, Януш. Можем да прекараме целия ден заедно.
— Да, но после ще ме изоставиш.
— Няма да те изоставя. Ще се видим утре.
— Трябва ли да работиш довечера? Виждал съм всички онези мъже, които те заглеждат, когато им взимаш билетите. Ходят на кино само за да те видят.
— Не ставай смешен. Аз обичам филмите. Харесвам работата си. — Беше се подразнила и искаше да го уязви, така че продължи: — Освен това на мен ми харесва да ме гледат. Какво да направя, като съм красива? Може би трябва да внимаваш. Може да ми доскучае и да избягам с някой друг.
Той отскубна ръката си от нейната и я зашлеви през лицето, бързичко, както човек би пернал муха, която лази по бузата на някого. Силвана се отдръпна от него, сякаш я беше наранил силно, но осъзнаваше, че е точно обратното. Раната беше нанесла тя. Когато го погледна отново, лицето му пламтеше от срам, а очите му бяха плувнали и аха, да избухне в плач. Тя изпита задоволство. Беше доволна, че е предизвикала реакция у него. Помисли си, че наистина я обича.
Престори се на сърдита. Стана и се отдалечи, а той скочи и изтича след нея. Щом престана да се съпротивлява в ръцете му, той я целуна пламенно и пъхна ръка под роклята й. Притисна ръката си към нея и прокара пръсти по извивките на гърдите й, после надолу по ребрата й, сякаш търсеше начин да проникне в нея, сякаш искаше да открие сърцето й и да си го присвои.
— Вече е твое — прошепна му тя.
Той престана да я целува и се взря в очите й. После я хвана за ръката и я поведе към гората.
Силвана осъзнаваше, че заедно са преминали някаква невидима граница и не биха могли да се върнат към времето преди плесницата. Продължиха навътре в гората, ставаше все по-тъмно, докато напредваха през гъсталака, а дърветата растяха все по-нагъсто.