— Дали може да ми покажеш шезлонга отново, когато се оправи времето? — попита Силвана. — Носех една чанта. Искам да се върна и да се опитам да я намеря. Също и огърлицата ми. Един стъклен медальон. Сигурно е загубен, но е подарък от съпруга ми.
— Не видях да има чанта, а огърлица никога не съм намирал. Бяхте само вие и това счупено кресло.
— Нещата, които изскачат от гората… — каза жената с притихнал глас. — Такива истории може да чуе човек.
— За удавената жена, разкажи за удавената жена — примоли се Марися.
— Тази история е глупава — измърмори Антек.
— Хайде, мамо, ти я разкажи. Убедена съм, че гостенката ни ще иска да я чуе.
— Добре — отвърна Ела. — Била пияница тази жена. Имала син, но това не я спирало. Мъжът й я изпъдил. Задържал бебето, а нея изхвърлил на улицата.
— Тя спяла с най-различни мъже — прекъсна я Марися. — В действителност никой не знаел кой е бащата на детето. — После се втренчи в Силвана и попита: — А ти би ли искала да си пийнеш?
— Марися! — сопна се майка й. — Аз ли разказвам историята, или ти? — Намести се на стола си и продължи: — Жената отишла направо в еврейската пивница в селото. Когато я затворили, започнала да броди наоколо и се озовала в гората, където паднала в едно дълбоко езеро. Намерили я на следващия ден удавена. А детето пищяло, плачело и нищо не можело да го успокои.
— И какво станало накрая? — попита Силвана.
Ела се облегна назад в стола си.
— Завърнала се от мъртвите. Три дни по-късно се върнала да накърми сина си. Плачът му върнал клетницата обратно. След това тя никога повече не излязла от къщурката си, не обелила и дума, всяка нощ предяла вълна, приготвяла яденето и си гледала момчето. Мъжът й казал, че я харесвал повече мъртва, отколкото жива.
— И това наистина се е случило — потвърди Марися.
— Много ясно, че не е — намеси се дърварят. — Това е плиткоумна измислица, каквито жените обичат да разказват. Защо не млъкнете малко с вашите глупости и не оставите аз да говоря? Поне ще разкажа самата истина, а не някаква история, скалъпена от жени с прекалено много свободно време.
Той се изправи да се стопли на огъня.
— Навярно не сте били там отдавна. Намерих ви много навреме. Натърках ви със сняг колкото се може по-бързо. Толкова много сняг използвах, че докато ви върна обратно към живите, целият се бях изпотил. Да се потя в този сняг! Това ме накара да се разсмея с глас. Разчистих ей толкова голяма площ. Стигнах чак до пръстта. Ако не бях решил да прибера онзи червен шезлонг, щяхте да умрете. Както казах, цяло чудо е, че ви намерих. Все едно Бог ви е оставил там.
Марися така се разсмя, че чак изгрухтя.
— Или той, или дяволът ще да е.
Силвана намести Аурек на коляното си и се престори, че не е чула.
Всяка сутрин по първи петли Януш закусваше със семейството, преди да излязат заедно на полето. Научи се да поддържа лозето, да засажда посевите и да се грижи за зеленчуковата градина. Жената на фермера му показа как да отглежда рози и да се грижи за плодните дръвчета в овощната градина.
През следобедите, когато жегата беше прекалено голяма, за да се работи, и всички спяха, Елен дръпваше Януш в плевнята, където се любеха. По устните му избиваше сол, потта втвърдяваше косата му и капеше в очите му, по гърба му се лееха мокри ручейчета и се стичаха между задните му части. Тя като че нагнетяваше въздуха с пламенната си любов, вечно искаща още от него, винаги искаща него, винаги любяща.
Той не понасяше да е извън полезрението му. Беше така завладян от нея, че не можеше да разбере собствената си радост. Осъзнаваше, че войната продължава, но за него тя вече беше без значение. Всичко това не беше негова работа. Той нямаше нищо общо.
Фермерът попита Януш дали смята да се ожени за нея. Не искаше да знае за миналото му. Имаше нужда от мъж, който да работи във фермата. Искаше и внуци. При това много.