— Ако германците дойдат тук, ще те скрием. Знам как е на война. През хиляда деветстотин и четиринайста бях във френските войски. Остани тук. Елен е добро момиче. От нея ще излезе добра съпруга.
— Ще остана, господине — отговори Януш. Беше толкова сериозен, че отдаде чест на възрастния мъж. Старецът застана мирно и също отдаде чест.
Ипсуич
Януш разчита на повишението в работата. Тревожи се да не изберат друг мъж вместо него, някой англичанин. Обул е най-хубавите си обувки, онези, които му е подарила Силвана, излъскал ги е до блясък. Косата му е напомадена, лицето чисто, а яката колосана. Няма друг работник, който да работи толкова усърдно, в това е сигурен. Но дали ще е достатъчно?
Изчаква в офиса, където работят секретарките, слуша тракането на пишещите машини, а когато началникът излиза от остъкления си кабинет с цигара в ръка, Януш го пита дали е взел решение кой ще заеме мястото на господин Уилкинс като бригадир. Началникът му казва, че все още не е, но смята, че поляците са наистина добри работници. Януш прокарва пръст по вътрешния ръб на яката си, прочиства гърло, внезапно се почувства обнадежден и го споделя.
Началникът му казва, че е в правото си. Той има да ръководи фабрика и не дава и пукната нара, ако местните смятат, че чужденците им крадат работата.
— Само не им пипайте жените. Знаем ви вас от Континента. Същински разбойници сте, по-голямата част от вас — смее се той и потупва Януш по рамото. После отпрашва навън и го оставя сам в стая с шест безмълвни пишещи машини и шест кикотещи се секретарки, които го гледат, все едно е полски Казанова в син гащеризон. Почти целият следобед минава, докато руменината от стеснението отстъпи пред естествената бледност на страните му.
Януш винаги е вярвал в това, че нещата си идват на мястото. Умее да проявява търпение и смята, че накрая честността и почтеността ще бъдат възнаградени. Тази му увереност идва от баща му и дядо му. Той е един от синовете на Полша и е твърдо убеден, че по един или друг начин правилното поведение винаги бива поощрявано.
Както поток, който бавно струи над речни камъчета и ги заглажда и оформя, така и вярата на Януш е бавна и несекваща сила, която хладнокръвно минава през живота му и го трие, преобръща и извайва. Така че, когато в деня, в който повишението почти е ясно и на него му се предоставя възможност да купи автомобил, той изобщо не е изненадан.
Колата е черен „Роувър“, принадлежал на учител и съпругата му. Направена е през 1940-а, има четирискоростна кутия, спукан радиатор и две спукани гуми. През 1943-та жената на учителя шофирала в снежна буря и се блъснала в един дъб. Оттогава е извън движение, под брезент в хамбар. Януш дочува историята от някакъв мъж в обедната почивка.
Обръща се към мъжа, който пие чай от манерка, и му предлага един от сандвичите си.
— Със сирене са — казва Януш учтиво.
— Сирене ли?
— Да. Истински чедър. От Кооперацията. С маргарин и тънко нарязан лук.
— Сирене, а? Добре тогава. Ще опитам, ако позволиш.
В този ден Януш си тръгва с адреса на учителя и това си е струвало обяда му.
Не повдига брезента. Заоблената форма на колата отдолу му е достатъчна да се размечтае за разходки из провинцията, пикници с Аурек и Силвана, как кара момчето на училище и как пътуват до морския бряг в неделите.
— Ще я взема — потвърждава Януш.
— Най-напред пийни чаша чай, друже. Няма закъде да бързаме.
Януш е седнал на голяма маса в трапезарията. Поглежда през прозореца отвъд каменния вътрешен двор към градина с морава, оградена с лехи от жълти и червени лалета, а зад тях — храсти и дървета. Подът на кухнята е с черно-бели плочки, като този в кухнята на родителите му в Полша, и има огромна готварска печка, отрупана със съдове. Над нея е окачена полица за подправки, отрупана с бебешки дрешки.
— Тъкмо ни се роди четвъртото — казва учителят, проследил погледа на Януш. — Опасявам се, че малкият има някои проблеми. Продаваме колата, за да си позволим почивка за съпругата ми. Трудно й е да приеме детето.
Януш не знае какво да каже. Кимва неуверено.
Мъжът премества чайника на котлона.
— Значи ще можеш да я стегнеш сам?
— Мисля, че да.
Съпругата на учителя идва и предлага на Януш кифла със стафиди към чая. Лицето й е издължено и сбръчкано от умора. Отмята къдравата си кафява коса от лицето, прибирайки паднали кичури зад ухото си — жест, който непрекъснато повтаря, докато говори, — и разказва за Русия и атомната бомба, а Януш любезно й обяснява, че е поляк, не руснак.
— Мисля, че би било катастрофа, ако Русия притежава такава бомба. Някой ден Полша пак ще си бъде Полша, а руснаците ще си тръгнат — казва той и веднага се разкайва за решителността в гласа си и за вълнението, което не е имал намерение да показва.