— Да, да — отвръща съпругата на учителя. Усмихва му се така, сякаш не е разбрала докрай сложността на разговора. — Но ние трябва да оставим хората да поемат властта. Да последваме модела на руснаците независимо дали ни харесва, или не.
Януш е отишъл там да купува кола, а не да разисква политиката. Яката го стяга, но устоява на желанието да я разхлаби.
— Всичко опира до възприемането на нещата — включва се учителят. Очилата му или са кацнали на носа, или ги отмята назад към главата си, в непокорните червени къдрици на косата си. — Тази страна още преминава през ада, дордето пребори мирното време. Трябва да намерим начин да дадем на хората нещо, което да осмисли живота им.
От някоя друга стая долита звук от пронизителен бебешки плач, при което съпругата хваща главата си с ръце и неочаквано изпищява. Учителят сваля очилата си и ги избърсва.
— Сюзън, стига толкова.
— Стига ли? — Тя вдига глава. — Това е само началото, по дяволите!
Януш разхлабва яката си.
— Мога ли пак да погледна колата?
Отмята брезента, отваря вратата, забърсва праха от черната кожена седалка и влиза вътре. После излиза, обикаля я, прокарва ръка по вдлъбнатината на капака и ритва спуканата гума.
— Ще я взема — повтаря и двамата отново се връщат в къщата, където една жена с бяла престилка връчва ревящото бебе на учителя.
— Здрасти, мъниче — казва той и подава детето на Януш. — За жалост, не е съвсем нормално. Направо е сърцераздирателно.
Детето има гъста и рошава кафява коса и когато Януш го взима, то спира да плаче и се усмихва — широка усмивка, която кара очите му да изчезнат и цялото му лице да се набръчка. Януш го държи в скута си и подрусва коляно, за да накара момченцето да се разсмее. То е набито като буца свинска мас и на външен вид не изглежда добре, но той едва се удържа да не му запее на полски.
— Добър сте с него — обажда се учителят, а нещо в гласа му кара Януш да се усъмни, че би искал да му предложи и бебето заедно с колата.
Щом си тръгва, с обещание от учителя да му помогне да извозят колата до Британия Роуд с ремарке, съпругата му му подава едно карирано вълнено одеяло.
— Вземете това. Ще ви трябва одеяло за колата. Късмет с живота тук.
Вижда, че очите й се наливат със сълзи. От нея струи такава тъга, че Януш би могъл да се удави в нея.
— Синът ви е прелестно дете — казва нежно. — А вие сте добра майка.
— За съжаление, не съм никаква майка — отговаря тя. — Надявам се колата да ви донесе радост.
Докато се прибира към къщи с велосипеда, с преметнато на кормилото одеяло, Януш си съставя списък на резервните части, които ще са му необходими. С изключение на една кафява камионетка „Хъмбър“, собственост на семейство, което живее през три къщи от тях, колата на Януш ще е първата на Британия Роуд.
Дотолкова се е увлякъл в мислите си, че не забелязва колата, която отбива до него. Почти се блъска в нея, щом тя спира пред него на бетонния мост над реката.
— Добър вечер — поздравява го началникът му, като отваря прозореца. — Наистина се радвам, че те срещам.
Януш слиза от колелото, приглажда мустака си и застава изпънат.
— Бригадирската работа… Още ли я искаш?
— Да.
— Твоя е. Хубаво е да съобщиш на някого добра новина. Утре ела при мен в офиса.
Стиска ръката на Януш и потегля, помахвайки царствено.
Януш се качва отново на колелото. Спуска се до подножието на хълма и вместо да слезе и да го доизбута нагоре по пътя както обикновено, той усеща прилив на енергия, навежда глава и настъпва здраво педалите, без да поглежда нагоре, докато не стига върха. На върха спира победоносно и поглежда надолу към града, към обграждащите го поля, към устието на реката, което стига до морето и пътищата, които водят чак до Лондон, че и отвъд.
Там горе той е на самия връх на света. И това е една чудесна страна; тук човек може да пристигне само с разбитото си сърце и да изгради за себе си живот. Иска му се да можеше да види баща си и да му сподели новината за повишението. Ще му пише отново. Най-вероятно е безсмислено да праща писма, щом така и не е получил отговор досега, но въпреки това все още го прави. А и защо да не може да си представя, че общува с хората, които му липсват? Може би баща му, където и да се намира, също мисли за своя син?
Януш бута колелото по тясната алея, която делят с Дорис и Гилбърт, отваря вратата към техния заден двор, спуска степенката на велосипеда и го подпира на стената, изчаквайки дишането му да се нормализира. После отива до парника.