Там вътре, сред тубите с нафта, косачката и щайгите с цветни луковици, са писмата. Той ги взима и ги слага в един метален съд. Преди да успее да се разколебае, ги запалва с кибрит. Време е да остави миналото зад гърба си. Да направи това, което е редно. Ако ще имат още едно дете някой ден, той трябва да престане да се вкопчва в миналото. Писмата изгарят бързо, всички нейни думи стават сребърни, а после черни, и малки прашинки от тях се понасят във въздуха. Щом пламъците утихват, той притиска пръсти в кадифения прах и почиства купата.
В кухнята Силвана вдига поглед от тенджерата на печката, в която бърка нещо. Той й се усмихва, след като отваря задната врата и оставя одеялото на масата. Тя винаги като че ли се сепва, като го види, сякаш все още е изненадана да открие, че той е там, до нея. Може би тя забелязва същото изражение и на неговото лице. Може би откликва на неговата собствена реакция, на факта, че той е донякъде облекчен да открие, че тя не е отпрашила на една от своите разходки, от които може и да не се завърне.
— Какво е това?
— Одеяло. Какво готвиш?
— Ечемичена супа.
— Имаме ли някакво месо?
— Не. Днес не.
— Тази седмица всеки ден ще имаме месо.
— И как така?
Носи най-хубавата си рокля и обувките, които той й е купил, белите. Изглежда много елегантна, ако оставим настрана пръските от супа по обувките. Той плъзга ръка на кръста й. Чувства се щастлив да я държи в ръцете си — неговата съпруга, която би направила всичко да предпази сина им. Така я вижда той. Като войник, който би убил за страната си. А нейната страна е синът им.
При все това, въпреки че Силвана стиска зъби пред света и изпъва гръб като железен стълб, той знае, че тя е крехка. Направена е от най-тънката яйчена черупка, твърдостта й е само обвивка, която може да бъде счупена и при най-малкото непохватно движение. Представя си я как седи на седалката до шофьора със сключени длани, изглежда съвестна и почтена.
— Получих повишението. — Януш усеща как скулите му се размърдват, а на лицето му цъфва неочаквана усмивка. — Чакай, и това не е всичко. Искаш ли да ти кажа откъде имам одеялото? То е, за да завиваме коленете ти, когато те водя на разходка с колата.
Тя се обръща, а от дървената лъжица в ръката й капе супа по пода. Той я взима и я връща обратно в тенджерата.
— Купих кола.
— Как така кола?
Аурек е седнал под кухненската маса и си играе с тесте карти от цигарени кутии.
— Чу ли какво казах? — Януш пита момчето. — Имаме си кола. Семейство Новак вече тръгват по света.
Аурек се измъква изпод масата и Януш протяга ръка към него. Момчето пъхва ръце в джобовете си. Баща му си спомня как самият той, когато е бил малко момче и баща му е заставал над него, го е обземало смесено чувство на страх и любов. Опитва се да смекчи гласа си. Да не се налага чак толкова.
— Кола ли? — чуди се Аурек.
— Точно така. Имаме си кола.
Януш нежно слага ръка на корема на Силвана.
— Имаме нужда само от…
— Знам.
— И?
Тя свежда поглед и прехапва устни. После вдига големите си кафяви очи към него и кимва.
— Добре. Ще опитаме.
— Наистина ли?
Той е толкова изненадан и изпълнен с благодарност, че извиква от радост и показва няколко стъпки от мазурка, като рипа с крака и пее, което пък кара Аурек да се разкикоти.
Януш се спира и оглежда семейството си, живота си, малката кухня. Масата, с трите стола към нея, заема почти цялата стая. Течащото кранче, което някой ден трябва да поправи, издава непрестанен дрънчащ звук в керамичната мивка. Поглежда през прозореца към типичната градина от предградията. Може и да не е голяма градина, но моравата е равна и без плевели, цветните лехи са разцъфнали тази пролет, а зеленчуковата градинка прелива от изобилие. Аурек издава звуци като от мотор, „брръм“, „брръм“, и се люлее от крак на крак. На печката ечемичената супа, гъста и кафява, бавно изкипява.
— Имаш оцапано на бузата — казва Силвана и го забърсва с пръст. Той усеща нежността в този жест. Сеща се за Елен. — Готово. Това го няма вече.
Януш поглежда към сина си и гальовно разрошва косата му.
— Аурек, наистина мисля, че порастваш.
После се присяга зад Силвана и изключва печката.
Силвана отваря едно чекмедже и вижда червената си забрадка. Не я е носила, откакто Дорис боядиса косата й и й показа как да я накъдря и да си прави модерна прическа. Под забрадката има малка розова кутийка. Тя я взима, отваря я и опипва с пръст диафрагмата вътре. Дорис й беше помогнала да си я намери. Беше й дала името на един лекар.