— Отиди да се срещнеш с него. Той ще ти даде нещо. Някои от тях не обичат жените да вземат нещата в свои ръце. Мислят си, че се опитваш да избягаш от задълженията си. Наприказват ти всички онези глупости за броя на населението и ролята ти на майка. Този обаче е както трябва. Аз извадих късмет. Родих Джина, а после Гилбърт никога не ме е закачал за тези неща. И без това вече сме твърде стари. Сега чакам внуци.
— Аз си имам сина ми — каза тя на лекаря. — Достатъчно ми е да се грижа за него. Не мисля, че бих могла да се справя с още едно дете.
— А мъжът ти добре ли се отнася към теб?
— Да. Да, той е много добър съпруг.
„Попитай и за мен, мисли си тя. Попитай дали аз съм добра съпруга и ще ти кажа, че съм лъжкиня и измамница.“
— Той също не иска още деца, така ли?
— Да, и двамата смятаме, че синът ни ни стига.
Той кимна и й написа рецепта. На дясната му ръка липсваше половин пръст, а на опаката страна на китката имаше белег. Държеше писалката си по особен начин и пишеше бавно.
— Не си единствената — каза той. — Няма от какво да се срамуваш. Много двойки са на това мнение. Войната се отрази на всички ни. Честно казано, кой би искал да доведе дете на този свят сега?
— Ще се оправиш, миличка — успокои я Дорис, когато се прибра вкъщи. — Ние, жените, винаги се оправяме. Нямаме избор.
Силвана отново слага забрадката върху розовата кутия. Минали са три седмици, откакто се е съгласила да се опитат да си направят бебе. Три седмици, откакто тя се чувства така, сякаш трябва да гори в ада, и три седмици, откакто Януш е извънредно мил, носи на нея цветя, а на Аурек коли играчки. Той е съвършеният съпруг, докато тя бързо се превръща в ужасна съпруга. Не може да продължава така. Лъжите й се трупат. Рано или късно грамадата ще рухне.
Полша
Силвана остана в колибата шест месеца. С радост се впусна в спокойния селски живот. Беше се пренесла в муден и скрит свят и това й изнасяше. Никой не я питаше коя е или откъде тя и момчето са се появили. Беше млада жена, която не се страхуваше да работи. Това беше всичко, от което семейството се вълнуваше. А това я устройваше напълно. Готвеше, носеше вода от кладенеца, разчистваше нивите от камъни и засаждаше посевите през май.
Всеки петък Марися изчезваше някъде и я нямаше с часове. Връщаше се на сутринта на следващия ден със зачервени бузи и торба, пълна с хляб и месо. Веднъж донесе в кухнята волски език и майка й го взе без капка изненада. Силвана попита откъде е намерила такова месо, но Ела се престори, че не чува, а Марися само се изсмя грубо. После постави ръце на кръста си и врътна бедра към Силвана.
— Внимавай. Не викай дявола, че ще вземе да се появи.
Ела боледуваше често и Марися оставяше на Силвана да се грижи за нея. Един ден, докато лежеше превита на две от болка, Ела я помоли да й донесе последното шише с лекарство.
— Какво е това? — попита Силвана, загледана в гъстата мътна смес.
— Чага. Да, на вкус е също толкова отвратително, както и на вид. Но върши работа. Взимам го от един руски доктор, който го прави за мен.
Силвана вдигна бутилката към светлината.
— Руски доктор ли?
— Той се крие недалеч оттук. Много добър лекар е.
Само един човек можеше да й е приготвил лекарството.
Григор. Значи тогава това е била и колибата, от която той беше взимал храната, когато бяха всички заедно в гората. Силвана подаде бутилката на Ела, без да каже нищо, но всеки път, щом погледнеше към полетата, тя се чудеше дали Елза е родила и дали Григор няма да намине към колибата някой ден.
Януш и Елен лежаха един до друг на тревата на една могилка. Под тях Средиземно море изглеждаше като тънка синя линия, която се слива с небето в същия цвят. Отдолу се простираха селца, лозя и градове, размътени и прозирни в маранята. Около тях на туфи растеше мирта с восъчни листа, която ги скриваше от погледите.
— Остани — каза Елен. Главата й беше отпусната на рамото на Януш. — Остани тук с мен. Можем да бъдем щастливи заедно, аз и ти.
Януш й се усмихна.
— Как бих могъл? Ако остана тук, ще ме арестуват.
— Войната няма да продължи вечно.
Притисна пръсти о клепачите й.
— Януш, слушаш ли ме? Ще останеш ли?
Той дръпна ръцете си и я погледна.
— Остани — повтори тя.
Януш си спомни за моряците на пристанището в Марсилия, които разтоварваха стоки от Африка, от Кот д’Ивоар, от места, където слънцето чертаеше карти по загрубелите от морския въздух и солената вода лица. Когато беше слязъл на твърда земя преди почти три месеца, той беше завидял на мускулестите им тела с бронзов тен. Бе слушал гласовете им и се беше опитвал да наподоби пламенността в гласните звукове на речта им, въпросителната интонация в края на всяко изречение. Сега се чувстваше по-близо до тях, сякаш това, че червената му кожа придобиваше кафяв загар, беше част от нещо много по-дълбоко. Смехът им го стопляше, чувстваше се удобно в новата си кожа. „Аз съм французин“, мислеше си той. Беше облян от слънчева светлина и любов, потънал в сън, от който не искаше да се събужда.