Той се издърпва до него, но двете врани го връхлитат, удрят го с криле в лицето и вряскат сърдито. Аурек залюлява тялото си по-далеч от дървото, колкото му стига смелост, но птиците не го оставят на мира. Кракът му се изплъзва за миг и той се удря в грапавата кора на дървото, като удря лошо и носа си. В очите му бликват сълзи. Пипа устата си и дръпва ръката си настрани — лъщи в червено. От носа му тече кръв.
Силата в краката му го напуска и хватката му отслабва, но се държи здраво за клоните. Десният му крак се захваща за един клон и той успява да се опре на него. Сграбчва друг клон и отново се издърпва нагоре. Птиците кръжат около него и кълват по въздуха. Аурек затваря очи и се вкопчва в дървото. Плясъкът на крилете го проглушава.
— Аурек — вика Питър. — Не се пускай!
Аурек чува крясъците му, но пръстите му се изплъзват, а птиците продължават да го връхлитат. Прикрива лицето си надолу, кората на дървото драска бузата му, но той се опитва да се задържи, макар и да знае, че ще падне.
— Мамо! — извиква. — Мамо!
Стомахът му се обръща. Не може да достигне нищо. Краката му ритат и се оттласкват, махат във въздуха. Единият му сандал се изхлузва и му се струва, че вече пада. Другият виси на крака му. Поглежда надолу и си се представя как лежи мъртъв долу на земята, купчина кости и яркоцветни рани, като новооперена птичка, паднала от гнездото.
Силвана е хукнала по чорапи, тича към Питър и го сграбчва за раменете. Той посочва към върха на дървото и към кръжащите, врещящи птици. Аурек се люлее напред-назад от клона, държи се с една ръка, а с другата се опитва да предпази главата си. Сигурно е поне на шест метра височина. Не би могла да го хване от толкова високо. Няма и какво да разпъне над твърдата земя, за да го спаси, когато падне. А той ще падне. Тя винаги е вярвала, че светът е място, което налага справедливост, и че един ден Аурек ще й бъде отнет. Това е нейното наказание. Това е денят, в който ще изгуби момчето.
— Дръж се! — казва Тони, който се появява зад Силвана. Взема един камък и се прицелва в птиците.
Силвана го сграбчва за ръката.
— Не! Може да улучиш Аурек.
— Но ние трябва да разгоним птиците от него.
— Без камъни! Помогни ми да се кача на дървото. Аурек? Идвам.
Силвана повдига полата си и се присяга към най-ниския клон.
— Да не си луда, не можеш да се качиш там.
Тони се опитва да я издърпа долу, но Силвана го удря силно с лакът в стомаха. Покатерва се до по-ниските клони на дървото. Тони отново се опитва да я хване, но тя го ритва и се изтегля още по-нагоре, където той не може да я стигне.
Катери се бързо, без да мисли, отчаяна да стигне до момчето. Чорапите й се съдират, докато с мъка, но неумолимо изкачва клон след клон, а грапавата кора издрасква бедрата й. В косата й се заплитат клонки. Един клон я шибва през окото, болката я заслепява. Клепачът й като че ли е сцепен, бузата й е мокра от сълзи. Въпреки това тя продължава да се катери, а през цялото време пред очите й стои образът на детето, което пада. Няма да се случи. Тя не може да загуби сина си. Не и този път.
Ръцете й търсят клони, за които да се хване. Усеща как мускулите на ръцете й горят от тежестта на тялото й, докато се опитва да се изтегли още по-високо. Примижава към пространството пред себе си.
— Аурек? Аурек, не мърдай!
Захваща се за една цепнатина и заставя здравото си око да стои отворено. Успява да различи силуета на момчето над себе си. Поема дълбоко въздух и се старае гласът й да звучи спокойно.
— Само се дръж. Още малко и съм при теб. Не се пускай. Чуваш ли ме? Само не се пускай.
Краката й вече треперят, коленете й се изхлузват. Самата тя може да падне.
Движи се бавно, докато не успява да опре гръб в един друг клон и да се захване за него.
— Изчакай, мога да се приближа още. Само не се пускай.
И тогава той се пуска.
Беше скочил. Пуснал се е, преценил е пространството пред себе си и се е хвърлил към нея. Пада, косата му се развява от вятъра, създаден от собственото му движение, лицето му победоносно сияе над нея, ръцете му са разперени като криле. Тя се протяга, убедена, че няма да успее да го хване, но той улавя един клон, залюлява се към дървото и се приземява върху нея, като челото му се забива в скулата й.
— Аурек — повтаря тя отново и отново, макар че вижда звезди посред бял ден, и болка пронизва слепоочията й. Иска й се да се разсмее от облекчение.
— Я йестем ту тай — казва Аурек и се притиска в нея. — Тук съм, мамо. Аз полетях. Видя ли? Полетях.
В апартамента над магазина за домашни любимци Силвана е седнала на един кожен диван с одеяло на коленете и чаша уиски, която държи с две ръце. Момчетата са в стаята на Питър. Тони е коленичил пред нея, до него е сложена паница с топла вода, в едната си ръка държи памучен тампон, а в другата шише с антисептик. Изразът на лицето му е тревожен като на майка, която вече не знае какво да прави с вироглавото си дете.