— Можеше да умре — казва му тя. Иска да му обясни, да му каже защо толкова се страхува. — Ако беше паднал, можеше да умре…
— Но не падна — отговаря той. — Виж сега, изпий това уиски. Ще се погрижим за тези рани и после ще те закарам вкъщи.
После излива виолетовата смес в горещата вода, потапя памука и после го изцежда. Повдига внимателно одеялото и докосва крака й.
— Свали си чорапите. Хайде, целите са изпокъсани. Ще ти дам други. Новите чорапи с лопата да ги ринеш, ако знаеш къде да търсиш. А аз знам. Нека първо махнем тези. Трябва да почистим раните ти.
Тя смъква първо левия, после и десния чорап, ръцете й опитват под одеялото да откачат жартиерите и ги свличат до коленете.
— С лопата да ги ринеш — повтаря тя. — Това означава, че нещо е често срещано, нали?
— Горе-долу. Означава евтино или че се намира лесно.
Усеща ръцете му на коленете си, как смъкват чорапите до глезените и после ги изхлузват през ходилата. Усеща приятната наслада от грижите му. Пръстите му докосват глезените й и нежно продължават нагоре по крака й, докато промива драскотините й с памучния тампон. През това време тя гледа върха на главата му. Той не поглежда нагоре към нея.
— По време на войната децата можеше с лопата да ги ринеш — казва тя. — Навсякъде имаше сираци. Нямаха си никого. Сещам се за тях. Мисълта за тях не ме оставя на мира.
Тони намазва с тампона раните й, пръстите му докосват кожата й, а после спират, докато я пита дали я боли и дали да продължи. Все така не вдига поглед и започва да вади тресчиците от ходилата й.
— Не спирай да говориш — казва й. — Говори.
Силвана се чуди дали той може да се погрижи за всичките й рани, не само за драскотините и синините, но и за по-дълбоките рани, онези, които не се виждат, онези, които най-силно болят и никога не заздравяват. Тони приключва със стъпалата й и повдига одеялото, като й казва с нежен и сладък като мед глас, че сега ще почисти песъчинките от дълбоката рана над коляното й. Тя поглежда бедрото си. Бялата му кожа вече посинява и се обагря около порязаното място, а неговите пръсти проследяват формата на шарките още докато се появяват.
— Чух за едно село — продължава тя, — където къщите били унищожени от бомбардировки. Шестстотин деца останали сираци. Шестстотин — само в едно малко селце. — Усеща как по бузите й се стичат сълзи. — Тези сираци с лопата да ги ринеш, както каза ти. Не знам какво е станало с тези деца.
Тони вдига поглед. Поставя и двете си ръце в горната част на бедрата й, пръстите му разтриват плътта.
— Разкажи ми за тях, хайде.
— Техните майки не са искали да ги изоставят. — Тя усеща как устните й се разтреперват и преглъща сълзите си. — Сигурна съм в това. Няма майка, която нарочно да изгуби детето си. А ако намериш дете, което си няма никого… без съмнение правилното нещо е да го задържиш, нали? Имам предвид, ако детето се нуждае от майка…
— Какво дете?
Силвана се навежда към него, така че главите им се докосват.
— Какво има? — пита той. — От какво толкова се страхуваш?
— Аурек не е мой син — прошепва тя. — Моят син е мъртъв. Оставих го и той умря.
Той я придърпва по-близо, ръцете му обгръщат кръста й. Тя доближава устни до неговите. Тази целувка е един вид забрава. Очите й са стиснати здраво, неговите устни са настойчиви и упорити. Прегърнал я е толкова силно, че тя едва диша. Но и няма желание. Иска й се той да я смачка. Да вземе последния й дъх за себе си.
С нагорещена игла Аурек прави по една малка дупка в двата края на яйцето от водна кокошка. До него Питър си играе с кибрит и пали клечка след клечка. В стаята се носи лек аромат на сяра.
Двамата не си говорят, защото когато Аурек и майка му слязоха от дървото, Питър му каза, че тя е луда, и Аурек хвърли раницата му в езерото и го удари в корема.
Аурек поставя яйцето на поднос до останалите три, които е направил през този ден.
— Престани да издаваш този звук — казва Питър.
Аурек вдига глава. Значи Питър вече му говори.
— Това цвърчене. Звучиш като птичка.
Аурек го ритва и после избягва по-далеч от него, вдигнал подноса с яйцата нависоко.
— Махни се. Не ме пипай. Ще се счупят — предупреждава той.
— Какво ще правиш с тях?