— Ще ги покажа на майка ми.
Питър застава пред вратата на стаята.
— Не можеш. Татко ми каза да стоим тук.
Аурек стиска здраво подноса с ръце, а Питър свива юмруци.
— Татко ми каза да стоим тук. Не можеш да излезеш, докато аз не ти кажа.
Аурек вижда, че Питър е сериозен, но въпреки това иска да види майка си.
— Добре тогава — казва той и му подава подноса. — Ако ми дадеш да изляза, можеш да задържиш яйцата.
Питър приема.
— Хубаво. Но аз ще им ги покажа, нали така?
Минават по площадката и Аурек отваря вратата към дневната на Питър, който носи подноса пред себе си, пристъпвайки бавно, сякаш държи паница с вода и пази равновесие. Аурек се влачи след него.
Майка му плаче. Или поне така си мисли. Седнала е на дивана с одеяло, преметнато върху краката, а Тони е коленичил пред нея. Не може да види добре лицето й, защото тя гледа надолу към ръцете си. Аурек иска да се качи в скута й и да я утеши, но докато си го помисли, Тони се навежда напред, обгръща с ръце Силвана и я целува.
Аурек надава болезнен вик.
— Мамо! Не!
— Тате! — извиква и Питър и изпуска подноса с яйцата на пода. — Татко, какво правиш!
Те двамата се отдръпват един от друг. Лицето на Силвана е бяло като платно, устата й е отворена, а окото й вече се е подуло и представлява голям морав оток. Какво е направила? Изглежда като ужасяващ призрак. Като русалка, мъртва жена с очи, които могат да ти изтръгнат сърцето.
— Аурек? — извиква го тя, отмята одеялата, с които е загърната, изправя се и припряно вдига чорапите си от пода. — Миличък, не гледай така…
— Няма от какво да се притеснявате, момчета. — Тони тръгва към тях с разперени ръце и по този начин огромната му фигура попречва на Аурек да вижда майка си. — Питър, трябваше да останете в твоята стая, както наредих. Аурек, ела насам…
Но Аурек отстъпва назад. Тони не трябва да го докосва. Той трябва да се махне. Представя си ята от скорци, които се лутат в небето, и тъй като са многобройни, скриват светлината. Вижда кръжащи гарвани, тъмни клони и върхове на дървета. Изгубен е. Изгубен. Отваря уста и оттам излиза неговата птича песен, чуруликането на свраките, фазаните и измъченият крясък на враните.
Той избутва Питър, изтичва през апартамента, отваря задната врата и се спуска по аварийния изход. Стъпките му отекват с метален звън. Но къде би могъл да отиде? Той е сам-самичък. У дома. Само това му идва наум. Обратно към сигурността на Британия Роуд 22. Обратно при врага. Обратно при баща му.
Полша
Силвана тупаше завивките в стаята на Марися, когато разкри тайните й. Беше повдигнала сламения дюшек на една страна и отдолу, върху дървената скара, намери снимката на един германски войник. Мъж в униформа с правилно, обло лице. Имаше дълги мигли и топъл поглед, беше дори прекалено красив за мъж. Устните му бяха стиснати, не се усмихваше. До снимката, увит в памучен плат, лежеше албумът с филмови звезди на Силвана. Ватираната й чанта също беше там. Марися може би ги е намерила в гората. Но дали ги беше намерила, след като старецът я беше спасил, или ги беше прибрала, докато Силвана и Аурек лежаха на смъртно легло? Във всеки случай ги беше задържала и ги беше скрила от тях.
В стаята нямаше много вещи. Леглото, един дървен стол. Овално огледалце. Метален сандък в един от ъглите. Силвана надигна капака и надникна. Вътре имаше рокли, шапки и няколко чифта черни копринени чорапи. Намери и пищно избродирана забрадка. Цветя и птички, пресичащи червен източен десен. Тя прибра книгата си обратно в чантата и сложи забрадката на главата си. Марися беше откраднала вещите на Силвана и сега тя щеше да вземе нещо нейно.
Тъкмо се канеше да излезе на чардака и да поиска сметка на Марися в двора, когато чу шум — кола се задаваше по неравния път към фермата. Към колибата идваше камион с покрито с платно ремарке. Спря под големия кестен и от него слезе един германски войник. Силвана се обърна да погледне старицата, която стоеше зад нея.
Лицето на Ела се стегна.
— Този мъж отвън не бива да те вижда. Ще реши, че те укриваме. Не се показвай, докато не си замине.
— Това ли е любовникът й? — Силвана нямаше намерение да пита. Германският войник я беше уплашил повече, отколкото мислеше. Трябваше да разбере кой е.
— Моля?
— Марися. Това ли е любовникът й? Тя спи с германец, нали така?
Ела се усмихна и Силвана съзря в извивката на устните й злоба, която не беше забелязвала досега. Ръката на старицата се стрелна към гърлото й и Силвана видя нещо да проблясва.
— Какво е това? — Тя се пресегна и грубо дръпна ръката на Ела. Възрастната жена носеше нейния медальон, зеленото стъклено дърво лежеше във вдлъбнатината на сбръчканата й шия.