Григор й изкрещя:
— Бягай! Измъкни се, докато още можеш!
Той избяга покрай камиона по селския път и влезе в гората.
Марися викна след него. А после, когато стана ясно, че той няма да спре, започна да плюе и да крещи по него.
— Майната ти! Бягай, страхливецо. Майната ти!
Силвана се загледа в отдалечаващата се фигура за миг.
Григор си тръгваше? Бягаше?
Аурек започваше да плаче, лицето му беше изкривено от страх. Антек и войникът бяха на земята, а Марися се опитваше да вземе оръжието. Силвана се огледа. Трябваше да им помогне. Отскубна се от Аурек, взе едно каменно гърне от земята, изтича към боричкащата се група и го разби в гърба на войника.
В момента, в който го направи, осъзна, че е било грешка. Не го беше ударила достатъчно силно; гърнето беше отскочило от рамото му. Все едно беше фраснала гнездо на оси с пръчка. Единственото, което постигна, беше да го разгневи и да отхлаби хватката на Антек.
Войникът улови Силвана за полата и я събори на земята. Внезапно я удари с рамото на пушката си право в бузата. Видя звезди посред бял ден. Чуваше как Марися пищи, а Аурек реве. Гласът му беше по-пронизителен от тези на останалите. Значи така щеше да умре, помисли си, щом юмрукът на войника се заби в ребрата й. Не в снега, ами посред бял ден през лятото, сбила се в прахта с един непознат.
Опита се да избяга, но войникът я сграбчи за крака и я издърпа обратно. Тя го изрита, но той я дръпна за косата. И тогава Силвана видя нещо метално да проблясва на слънцето. Примигна и спря да се бори. Григор се беше върнал, а в ръката си държеше брадвата на дърваря.
После всичко сякаш забави ход, всичко изглеждаше ясно. Тя знаеше какво смята да направи той. Всички те знаеха, всички те проумяха мига.
Войникът я пусна и Силвана изпълзя настрани. Прозвуча изстрел, а после още един. Стреляше във въздуха, възпрян от Антек, който стискаше ръката му. Григор стоеше на мястото си, а после вдигна брадвата над главата си.
Силвана посегна да придърпа Аурек и го притисна към гърдите си, но знаеше, че вече го е чул — сблъсъка на метал с кост. Отново и отново.
Усещаше нещо горещо по лицето си, докосна бузата си и когато погледна ръката си, тя беше изцапана с кръв. Аурек се изплъзна от ръцете й. Стоеше с отворена уста и се полюшваше така, сякаш чуваше далечна музика и се движеше в такт с нея. Кръвта закапа върху тях. Аурек изпищя и се затича към кокошарника.
Безумието на Григор не стихваше и той продължаваше да стоварва брадвата отново и отново. Човек можеше да повярва, че цепи дърва и всичко е нормално, но кръвта и плътта бяха навсякъде — лицето на Марися беше сковано от страх, а старецът лежеше разтреперан до мъртвата си жена, покрил главата си с ръце.
Силвана се отдръпна. Грабна чантата си и се запрепъва през двора. Като стигна кокошарника, намери Аурек да клечи в дъното му, наполовина вътре, наполовина вън от полога. Тя падна на колене, хвана го за крака и го издърпа към себе си, но той не спираше да се бори и да се опитва да се вмъкне обратно.
— Аурек — изплака тя, — Аурек, моля те. Трябва да вървим.
Притисна боричкащото се дете здраво в прегръдката си, измъкна се от кокошарника и се затича.
Прекоси нивите, където семейството отглеждаше картофи и захарно цвекло, и продължи да тича, докато не стигна една дълбока река. Хвърли се в нея — студената вода я разтърси, зъбите й затракаха и краката й се разтрепериха.
— Всичко е наред — каза на Аурек със скърцащи зъби. — Всичко е наред. Тихо, детето ми, тихо.
Той трепереше и се тресеше неистово, но тя отми кръвта от него, търкаше косата му и го миеше, без да обръща внимание на виковете му, използваше плюнка и после го бършеше с ръкава си да го почисти.
— Всичко е наред — не спираше да повтаря, а по бузите й се стичаха сълзи. Погледна роклята си и видя петната от кръв, които се бяха разлели около нея във водата. — Всичко е наред — подсмърчаше тя, без да е сигурна дали успокоява себе си или момчето. — Тихо сега.
Пренесе детето през реката и се изкачи през покрития с храсти бряг от другата страна. Люлеейки го на хълбока си, тя се заклатушка напред през равнината, а високото лятно слънце над тях изсушаваше дрехите им. Падна, но отново се насили да стане и продължи да тича, докато не реши, че сърцето й вече ще се пръсне.
Най-накрая стигна до една широка и дълбока канавка, която разделяше две житни ниви, и се спусна надолу в нея, неспособна да продължи.
Лежеше в калната вода и се опитваше да си поеме дъх, притиснала Аурек до себе си, с ръка на устата му, от страх да не се разпиши.
Остана там до края на деня и през цялата задушна, изпълнена с досадни бръмчащи комари, лятна нощ. На зазоряване двамата с Аурек се измъкнаха от канавката и отново поеха към гората. В далечината през нивите се виждаха пламъци и сив пушек, който се виеше към небето. Вероятно други войници бяха запалили колибата, за да отмъстят. Или пък Марися, Григор и дърварят я бяха изгорили и избягали.