Януш не му обръща внимание. Някои от работниците недоволстват, откакто са го направили бригадир. Чужденец да ръководи. А Януш се е почувствал обиден и изненадан от това да открие, че понякога и Гилбърт се държи язвително с него.
— Има малко работа по нея. Някои неща трябва да се оправят, но нищо кой знае колко сериозно.
— Обзалагам се, че момчето ти ще се влюби в нея, като я види — допълва Дорис. — Те излязоха с Тони тази сутрин. Видях ги, като тръгваха. Трябва да отбележа, че според мен е много мило от негова страна да ги извежда толкова често…
— И аз си мислех да взема кола — прекъсва я Гилбърт.
— Наистина ли? — Дорис въздъхва шумно. — Да не си се побъркал? Харчиш всичките ни пари за бира, цигари и залагания. От местен ли я купи, Ян?
— От другия край на града е. Искаш ли да я погледнеш отвътре, Гилбърт?
Януш отключва вратата и двамата мъже сядат на предните седалки, разглеждат уредите по таблото и вътрешността на купето.
— Знаеш ли, нашата Джина се вижда с едно момче от Ромфорд — казва Гилбърт. — Не споменавай пред Дорис, но от това, което разказва Джина, ми се струва, че е доста сериозно. Мислех си, че би било добре да имаме кола. Ако наистина вземе да й предложи, тя ще се премести да живее там. Ще можем да им ходим на гости през уикендите. А искам и да попътуваме. Имай предвид, че Дорис твърди, че предпочита автобусите. — Той прокарва ръка по таблото. — На теб няма да ти е лесно да намираш бензин в момента. Трябва да питаш Тони. Той е човекът за тази работа. Може да ти намери всичко.
Януш отпуска ръце на волана. Ще отиде до Градския съвет да разбере какво му се полага. Не иска да купува нищо на черно. Не е в негов стил да нарушава закона. Нагласява огледалото за обратно виждане и си представя как потегля надолу по хълма.
— Тони ли? Ами да, мога и да го питам, но мисля, че ако бъда пестелив, ще се справя.
— Вие двамата не искате ли по чаша чай с бисквити? — пита ги Дорис, наведена през отворения прозорец от страната на шофьора.
— Бих убил за един чай — отговаря Гилбърт.
— Да, благодаря — кимва и Януш.
Двамата излизат от колата и обикалят около нея още веднъж. Гилбърт потупва Януш по гърба.
— Ах ти, проклет късметлия такъв! Ама без да се засягаш. Че защо да не станеш бригадир? Ти работиш ужасно много. Но тъкмо това не ви разбирам на вас чужденците. Предполагам, че си нямате друго в живота. — Той тръгва към къщата, без да спира да говори на Януш през рамо. — Ние нямаме желание да работим постоянно.
— Просто искам да си върша работата добре — казва Януш. — Ако произвеждаме повече, тогава…
Кани се да последва Гилбърт в къщата за чаша чай, когато вижда Аурек да тича нагоре по улицата. Момчето като че ли плаче. Препъва се, докато бяга. Щом се приближава, Януш вижда ясно зацапаното му от сълзи лице. Изглежда така, сякаш е паднал лошо. Късите му панталонки са целите в кал, а ризата му е озеленена.
— Какво се е случило? — пита Януш, но детето заравя глава в стомаха му и забива юмруци в тялото му.
Януш се навежда.
— Какво има? Какво се е случило? Защо целият си изцапан с кал? Аурек? Кажи ми. Някой да не ти направи нещо? Кой те нарани? Къде е майка ти?
Онова, което казва Аурек, оставя Януш без дъх.
— Не разбирам. Кажи ми пак. Но бавно.
Аурек повтаря същата история.
— Сигурен ли си?
— Видях ги.
Януш пуска момчето. Усеща как кръвта нахлува в главата му.
— Идваш ли? — Дорис извиква някъде от къщата. — Побързай, че чаят ще изстине.
— Момчето е имало премеждие на някакво дърво и се е уплашило — обяснява той, като влизат в дневната на Дорис. — Явно за малко не е паднало.
Тя разрошва косата на Аурек.
— А къде е майка ти?
— Скоро ще си дойде — казва Януш. — Той е изпреварил останалите. Нали така, синко?
Януш задържа погледа си върху Аурек твърдо, но той не отговаря. Дорис му дава филийка хляб с конфитюр и любимата му играчка трактор. Януш пие тъмен чай и яде бисквити. Говори за скоростни кутии и свещи и как се разглобява четиритактов двигател. А през цялото време неговото собствено сърце проскърцва и засича — като двигател, от който е протекло масло.
— Мисля да прибера момчето вкъщи — казва той и се изправя.
— Кажи на твоята Силви да го изкъпе, като се прибере — заръчва Дорис. — Окалял се е като куче през зимата.
Януш не си прави труда да отмие калта от Аурек. Слага го да спи с дрехите и му казва да си стои в стаята. Детето погалва ръката му и той го целува нежно по челото.
— Ще се оправим. Не се тревожи. А сега заспивай, аз ще съм долу.
Не знае какво да прави, така че излиза объркан в градината и започва да плеви лехите. Това поне си казва, че прави, докато всъщност не спира да къса цветовете и да изкоренява любимите си растения. Той е непохватен и немарлив, но усещането да изтръгва венчелистчетата и да прекършва зелените стебла му доставя удоволствие.