Силвана не обръща внимание на Дорис. Няма да позволи да я сплашват в собствения й дом. Поне не и докато това още е нейният дом. Обръща се към Януш. Той отбягва погледа й.
— Горкото дете — не спира Дорис. — Слава богу, че си има баща, само това мога да кажа.
— Успокой се, Дорис — казва Гилбърт. — Няма нужда да създаваш главоболия и ти. Съжалявам, Ян. Тръгваме си.
Дорис изпръхтява и свива устни. Оставя Гилбърт да я хване за лакътя и да я надигне от стола. Силвана прави крачка встрани, за да им направи път.
— Ясна си ми — прошепва Дорис. — О, да, вече си ми съвсем ясна. Семейно планиране, да имаш да вземаш.
— Дорис! — Гилбърт я бутва настойчиво.
— Ще ти кажа едно. Това няма да ти се размине. Това е почтена улица. Ще си получиш заслуженото, ще видиш.
— Дорис! — повтаря Гилбърт остро. Той избягва погледа на Силвана. — Тръгваме си.
Входната врата се трясва и Силвана ги чува да се карат отвън. Сяда на масата.
— Не знам какво ти е казал Аурек, но не е така, както изглежда.
Осъзнава, че звучи глупаво още докато го изрича. Опитва отново. Надява се да прозвучи по-убедително.
— Бях уплашена и Тони се опита да ме успокои.
Януш скръства ръце.
— Уплашена. И от какво този път?
— Аурек едва не падна от едно дърво. Помислих си, че ще го загубя. Имам право да се страхувам. Светът е опасно място, Януш. Може би за теб не е, но за мен е такова. Усещам го ежедневно.
Януш продължава да не поглежда към нея. Тя се опитва да проследи погледа му и в отчаянието си вдига стола и го слага пред него.
Той прокарва пръст по якичката си. Вглежда се в нея студено.
— От колко време продължава това?
Тя трябва да му каже истината, да изтръгне думите от себе си, да ги накара насила да излязат. Все едно тегли от река нещо умряло преди много време.
— Трябва да ти разкажа. За Аурек.
— Какво за него?
— След като ни остави във Варшава, аз се качих на един автобус за провинцията. Аурек беше болен. Помниш ли как все настиваше? Не можеше да диша нормално. Плачеше през цялото време. Когато автобусът се счупи, аз последвах жените с децата и възрастните хора. Всички вървяхме заедно.
Януш се пресяга за цигарите и кибрита си.
— Това няма нищо общо с Тони…
— Но има общо с нас.
Силвана спира да говори. Става и затваря вратата на кухнята. Онова, което има да казва, не трябва да бъде дочуто случайно от Аурек.
— Дадох Аурек на една жена да го поноси. Бях изморена. Не трябваше да го правя. Помислих си, че не е страшно, ако е само за минутка-две. Тогава чух самолетите. Прелетяха над нас и един от тях се разби. Имаше експлозия. Трябваше да го държа при себе си. Не трябваше да го изпускам от поглед никога.
Спира да си поеме дъх. След като вече е привлякла вниманието на Януш, куражът я напуска. Дали не трябва да спре тук? Да му каже — да, целунах Тони — и да остави нещата така. По-добре да я смята за неверница, отколкото за майка, която е предала детето си.
По лицето й се стичат горещи сълзи. Как би могла да обясни, че живее със загубата от деня, в който синът й се изхлузи между краката й в дома на непознати — или че тази загуба присъства във всеки спомен, който е имала или някога ще има. Загубата изпълва сърцето й — тя е там в дърветата, в шумоленето на разветите от вятъра листа и в живото, потайно тяло на едно дете, което е обикнала. Дете, което нарича Аурек.
— Опитах се да го намеря. Бях объркана. Виках името му. Бях като обезумяла. Открих жената, но тя беше мъртва. Нашият Аурек лежеше до нея. Увих го в палтото си и го залюлях в ръце. Не знам колко време останах така. После станах и започнах да вървя. След известно време пак седнах. Но той беше все така студен.
— За бога! — Януш трясва ръка по масата. — За какво, по дяволите, е всичко това?
Яростта в думите му я наранява.
Силвана се обляга на стола и хваща главата си с ръце.
— Исках само да му осигуря нормално семейство. Той те обича, всеки може да го види. Аз ще си отида. Ще си тръгна. Но ти бъди негов баща, само за това ще те помоля.
— За какво говориш?
— Нашият син — казва тя, осъзнавайки, че ще го нарани повече, отколкото той някога би могъл да нарани нея, — опитвам се да ти обясня. Нашият син умря. Нашият истински син. Беше мъртъв, когато го намерих до онази жена.
Януш отваря широко очи. Устата му се изкривява така, сякаш го е накарала да вкуси нещо горчиво. Потиска порива си да се пресегне към него. Нейното докосване би го отблъснало.
— Лъжеш.
— Как бих могла да излъжа за нещо такова? Нашият син лежеше мъртъв в ръцете ми. Не знаех какво да правя. Станах и тръгнах с него, тогава чух да плаче бебе. Последвах звука и намерих едно дете в дървена количка. Беше почти на същата възраст като Аурек. То протегна ръчички към мен. Нуждаеше се от мен, разбираш ли? Избра мен. Плачеше сам-самичко и точно аз го чух. Сигурна съм, че си нямаше никого. Бяха го оставили на една купчина одеяла, а моето момче… нашето бебе беше мъртво. Това дете ме викаше, сякаш аз бях неговата майка. Какво друго можех да направя? Размених ги. Оставих нашия син в количката, взех другото дете и го нарекох Аурек. Казах си, че това е нашият син, който се е върнал при мен.