— Чарли Чаплин — пошушна му тя. — Аз съм Чарли Чаплин.
Аурек започна да й подражава. Смехът му беше тихичък като ромона на бърз поток.
Под проливния дъжд на една бетонна писта насред поле в Източна Англия Януш си представяше фермата на хълмовете над Марсилия. Когато ескадрилата им беше преместена в Йоркшир, той си проправяше път през снега и бленуваше за Елен и нейната сплетена кафява коса.
В Кент гласът й звучеше в ушите му. Искаше да й разкаже за всяко ново нещо, което видеше. Пишеше й писма, в които описваше красивите каменни къщи в селата, английските църкви с техните зелени гробища и големите покои на свещениците. През 1943-та береше цветя и си представяше, че й ги подарява. Когато през пролетта на 1944-та прелитаха над Италия и пускаха пропагандни листовки, описваше хълмовете, полята, градовете. Само за нея.
Елен също му пишеше. Писма, които можеше да не пристигат поред, а понякога идваха и по три наведнъж след дълго прекъсване. Той ги четеше непрестанно, знаеше всяко едно наизуст.
Когато през есента на 1944-та дойде още едно писмо, Януш се настани в едно кресло и го отвори щастлив пред останалите мъже в стола за хранене. Изненада се, щом видя, че е написано на английски. Освен това не беше от Елен. Беше от нейния брат.
Скъпи приятелю,
Аз съм братът на Елен. Надявам се, че си добре. Слушал съм много за теб от Елен. Родителите ми също те споменават с добро. Пиша ти с новина, която е нелека за казване. Опитах се да ти пиша и по-рано, но не знам дали писмата достигат при теб. Домът ни пострада от войната, но не беше унищожен и ние все така живеем във фермата. Трябва да ти кажа какво се случи и колко много съжалявам.
Аз и Елен бяхме заедно в града. Льо Пание, близо до пристанището във Вю. Германците ни обсадиха на улицата. Елен беше понесена от тълпата и аз я изгубих. Никой не остана в града. Войниците застреляха всички. Търсих и намерих Елен в една болница. Много съжалявам. Раните й бяха тежки. Тя пита за теб много пъти. Умря в болницата. Съжалявам, че трябва да ти предам тази новина. Мисля, че си добър човек. Завършвам писмото си с благодарност към теб затова, че се биеш в тази война, и за страданията ти…
Януш не чете повече. Сгъна писмото и го прибра в портфейла си. Остана така, заслушан в пулсиращата във вените му кръв, докато не му се стори, че чува как тя се оттича от него. Сигурно кръвта беше изтекла от тялото му, защото не можеше да стане. Глезените, колената и бедрата му се сключваха навътре като ветрило. Главата му се въртеше. Връхлетя го вихър като глас от нечие стенание, а може би това беше неговият собствен глас. Или пък нейният.
А може би това бе звукът на кръвта и сърцето му, което туптеше толкова шумно, докато той всъщност искаше да престане да бие. Хвана главата си с ръце, осъзнал крехкостта на плътта и лекотата, с която хората биваха убивани и разкъсвани от оръжия и бомби, и едновременно с това ужасен от факта, че самият той е прокълнат да преживее всичко.
Ипсуич
— Не може да останеш тук, Силвана. Не и в апартамента.
Тони е категоричен за това. Това е първото, което й казва, когато отваря вратата и я пришпорва да влезе вътре по-бързо. Тя си помисля, че вижда паника в очите му. Убедена е, че знае какви мисли препускат в съзнанието му. Как така на врата му бяха увиснали тази жена и детето й? В крайна сметка той е градски човек. Познава местните големци, а бащата на починалата му съпруга е съдия. Не може да си позволи да бъде видян да прибира някакви случайни бездомни или изгубени хора.
Тя се кани да се извини, че е дошла, и да си тръгне. Мисли си за доковете. „Ще отида, ще намеря някой кораб, ще се скрием в него и ще отплаваме.“ Тогава Тони взима ръцете й в своите. Дъхът му мирише на уиски, а погледът му е като на обезумял. Страх. Това съзира в него тя. Казва й, че ще се погрижи за нея. Че няма да я разочарова. Какво ще каже да остане в хотел за през нощта?
Силвана отказва. Не иска да бъде в хотел и хората да я зяпат.
Накрая той казва, че ще я заведе в къщата на брега. Не се сеща за нищо друго.
— Добре — отговаря тя. Как би могла да откаже? Та нали е бездомна.
Смушква Аурек с лакът да го подсети да покаже някаква благодарност, но момчето я ритва по пищяла и я ощипва по опаката страна на дланта, и тя го отблъсква от себе си. Веднага съжалява за постъпката си, придърпва го обратно припряно и той пада в краката й.