Нещо много голямо, тежко и остро удари ръката му и я прикова към земята. Той примижа от болка и погледна към върха на един от ноктите на Сапфира, който почти пронизваше плътта му. Дебелият й клепач изсъска, докато се спускаше бързо над огромното й блестящо око, насочено към него. След един дълъг момент тя вдигна нокътя си, както човек би вдигнал пръст, и Ерагон издърпа ръката си. Преглътна и отново сграбчи тоягата, мъчейки се да не обръща внимание на медовината и да се концентрира върху нещо по-непосредствено и реално, вместо да се гърчи в безполезно самосъжаление.
Роран извади комат квасен хляб от дисагите си, а после се спря и с лека усмивка попита:
— Не предпочиташ ли малко сърнешко месо? Не изядох цялото си парче.
Той измъкна импровизирания шиш, направен от обгорена хвойнова пръчка, на който бяха нанизани три златистокафяви мръвки. За чувствителния нос на Ерагон миризмата, която се разнесе, бе гъста и наситена и му напомни за нощите, прекарани в Гръбнака, и дългите зимни вечери, когато той, Роран и Гароу се събираха край печката и се наслаждаваха на компанията си, докато навън фучеше виелица. Устата му се напълни със слюнка.
— Още е топло — каза братовчед му и размаха печеното пред него.
С усилие на волята младият Ездач поклати отрицателно глава.
— Просто ми дай хляба.
— Сигурен ли си? Идеално е: нито е твърде жилаво, нито твърде крехко и е чудесно овкусено. Толкова е сочно, че като изядеш една хапка, все едно си изял лъжица от най-добрата яхния на Илейн.
— Не, не мога.
— Знаеш, че ще ти хареса.
— Роран, престани да ме дразниш и ми дай хляба!
— А, ето, вече изглеждаш по-добре. Може би не ти трябва хляб, а някой, който да те дразни, а?
Ерагон го изгледа ядно, а после се пресегна мълниеносно и грабна хляба от ръката на братовчед си.
Това сякаш още повече развесели Роран. Докато младежът разчупваше комата, той каза:
— Не знам как можеш да оцелееш само на плодове, хляб и зеленчуци. Един мъж трябва да яде месо, ако иска да запази силата си. Не ти ли липсва?
— Повече, отколкото можеш да си представиш.
— Тогава защо продължаваш да се измъчваш по тоя начин? Всяко същество на този свят трябва да яде други живи същества — дори и да са само растения, — за да оцелее. Така сме устроени. Защо се опитваш да се опълчваш на естествения ход на нещата?
— Казах му горе-долу същото в Елесмера — отбеляза Сапфира, — но той не ме слуша.
Ерагон сви рамене.
— Вече го обсъждахме. Ти прави каквото искаш. Няма да поучавам теб или който и да е друг как да живее. Аз обаче не мога с чиста съвест да ям създание, чиито мисли и чувства съм споделил.
Върхът на опашката на Сапфира се размърда и люспите й издрънчаха върху един камък, който се подаваше над земята.
— О, безнадежден е. — Драконката протегна шия и захапа сърнешкото заедно с шиша, изтръгвайки го от ръката на Роран. Дървото изпука между острите й зъби, а после и то, заедно с месото, потъна в огнените дълбини на корема й. — Ммм. Не си преувеличавал — каза тя. — Колко сладка и вкусна хапка: толкова крехко, солено и възхитително приятно, кара ме да потръпвам от наслада. По-често трябва да ми готвиш, Роран Стронгхамър. Само че следващия път мисля, че е редно да приготвиш няколко цели сърни. Иначе няма да се нахраня добре.
Роран се поколеба, сякаш не можеше да реши дали молбата й бе сериозна и ако да, как да се измъкне учтиво от подобно нежелано и трудно задължение. Той погледна умолително Ерагон, който избухна в смях както заради изражението му, така и заради затруднението му.
Сапфира се присъедини към него и боботещият й смях отекна в оврага. Зъбите й проблеснаха, обагрени в червено, от светлината на огъня.
Беше изминал час, откакто и тримата бяха решили да поспят. Ерагон лежеше по гръб до Сапфира, увит в няколко одеяла, за да се предпази от нощния студ. Наоколо цареше пълен покой и тишина. Сякаш някой магьосник бе направил заклинание на земята и всичко живо бе потънало във вечен сън, застинало завинаги под бдителния взор на проблясващите звезди.
Без да помръдва, той прошепна в ума си:
— Сапфира?
— Да, малкият ми?
— Ами ако съм прав и той е в Хелгринд? Не знам как да постъпя в такъв случай… Кажи ми какво да направя.
— Не мога, малкият ми. Това е решение, което трябва да вземеш сам. Човешките дела не са драконови. Аз бих му откъснала главата и бих изяла тялото му, но ми се струва, че ти би го сметнал за нередно.