— Ще ме подкрепиш ли, каквото и да реша?
— Винаги, малкият ми. Сега си почивай. Всичко ще бъде наред.
Успокоен, младият Ездач се загледа в звездите и забави дишането си, изпадайки в транса, който бе заменил съня за него. Продължаваше да усеща обкръжението си, но само на фона на бляскавите съзвездия, образите от сънищата му наяве изплуваха и се завъртяха в объркани и призрачни танци.
Щурмуването на Хелгринд
Оставаха петнадесет минути до пукването на зората, когато Ерагон скочи на крака. Щракна два пъти с пръсти, за да събуди Роран, а после сгъна одеялата си и ги завърза в стегнат вързоп.
Надигайки се от земята, братовчед му направи същото със своите завивки.
Те се спогледаха и потръпнаха от вълнение.
— Ако умра, ще се погрижиш ли за Катрина? — попита Роран.
— Разбира се.
— Кажи й, че съм влязъл в боя с удоволствие и с името й на уста.
— Ще го направя.
Ерагон промърмори няколко думи на древния език. Последвалият спад на силите му беше почти незабележим.
— Готово. Това ще пречиства въздуха пред нас и ще ни пази от парализиращия ефект на дъха на Ра’зак.
Той извади от дисагите си ризницата си и разви зеблото, с което беше увита. Понякога блестящия нагръдник все още личаха следите от битката в Пламтящите равнини: от засъхналата кръв, потта и липсата на грижи някои от брънките бяха взели да ръждясват. Нямаше обаче прекъсвания, тъй като Ерагон ги бе закърпил, преди да потеглят към Империята.
Младият Ездач навлече подплатената с кожа ризница и сбърчи нос при вонята на смърт и отчаяние, която се носеше от нея, после си сложи гравираните налакътници и наколенници. На главата си постави кожена шапка и качулка от метални брънки, а върху тях — обикновен стоманен шлем. Бе изгубил своя шлем — онзи, който бе носил във Фардън Дур и върху който джуджетата бяха гравирали герба на Дургримст Ингетум — заедно с щита си по време на въздушния дуел между Сапфира и Торн. На ръцете си сложи метални ръкавици.
Роран се облече по подобен начин, макар и да подсили снаряжението си с дървен щит. По края той бе обкован с желязо, за да бъде по-издръжлив на ударите от вражески меч. Ерагон не носеше щит — за тоягата му бяха нужни и двете ръце.
На гърба си преметна колчана, даден му от кралица Исланзади. В добавка към двадесетте тежки дъбови стрели със сиви гъши пера, в него имаше и лък със сребърен обков, който кралицата бе изваяла с магия от тисово дърво специално за него. Лъкът вече бе натегнат и готов за употреба.
Сапфира тъпчеше нетърпеливо на място.
— Хайде да тръгваме!
Ерагон и Роран закачиха дисагите си на клона на една хвойна и се качиха на гърба й. Не си губиха времето да я оседлават — не бяха сваляли седлото за през нощта. То беше топло, почти горещо под младия Ездач. Той се хвана за вратния й шип, за да е по-стабилен при резките смени на посоката, а Роран го прегърна с едната си ръка през кръста, докато в другата стискаше чука.
Една шистова плоча изпука под тежестта на Сапфира, когато тя приклекна, а после с шеметен скок се озова на ръба на оврага, където за момент застана неподвижна, преди да разпери огромните си криле. Тънките мембрани изсвистяха и драконът се понесе към небето. Изправени вертикално, те изглеждаха като две прозрачно сини корабни платна.
— Не стискай толкова — измърмори Ерагон.
— Извинявай — каза Роран и отпусна леко хватката си около кръста му.
После разговорите станаха невъзможни, защото Сапфира направи мощен мах с крилете си и тримата се издигнаха още по-високо. С всеки следващ мах се приближаваха все повече до ниските облаци.
Когато драконът се насочи към Хелгринд, Ерагон погледна наляво и видя далече долу широка ивица от езерото Леона. Гъсти валма мъгла, сиви и призрачни в предутринния здрач, се издигаха от водата, сякаш върху повърхността на езерото гореше вещерски огън. Ездача се опита, но за съжаление дори и с ястребовия си взор не можа да различи далечния бряг, нито южните склонове на Гръбнака отвъд него. Твърде отдавна не бе виждал планините от детството си.
На север се извисяваше Драс-Леона — огромна хаотична маса, — която изглеждаше като кубичен силует на фона на мъглата, пълзяща от източната му страна. Единствената сграда, която Ерагон успя да различи, беше катедралата, където го бяха нападнали Ра’зак. Ръбатата й кула се издигаше високо над останалата част на града, като назъбен връх на копие.
И той знаеше, че някъде по земята, над която се носеха, бяха останките от лагера, където Ра’зак бяха ранили смъртоносно Бром. Младият Ездач позволи на гнева и мъката от онзи ден — както и от убийството на Гароу и разрушаването на фермата им — да избуят и да му вдъхнат смелост, не, желание да се изправи в битка срещу чудовищата.