След това елфката помоли Сапфира да нагорещи наново двата пръта от твърда стомана. Тя положи блестящите пръти един до друг на наковалнята, хвана ги с клещи в двата края и ги усука седем пъти един около друг. Във въздуха се разхвърчаха искри, докато удряше върху извивките, за да ги спои в едно цяло парче метал. После Руньон сгъна получилата се маса още шест пъти. Когато бе доволна от качеството на метала, тя сплеска ярката стомана на един плътен, правоъгълен лист, сряза го наполовина по дължината с остър секач и прегъна всяка от двете половини през средата, така че да образуват дълги, но плитки V-образни форми.
Ерагон изчисли, че елфката е постигнала всичко това за около час и половина. Той се дивеше на бързината й, въпреки че неговото тяло изпълняваше задачите. Никога преди не бе виждал ковач, който да оформя метал с такава лекота. Нещо, което би отнело часове на Хорст, на нея отнемаше няколко минути. И все пак, независимо колко изтощителна беше работата, Руньон не спираше да пее, вплитайки нови и нови магии в ярката стомана, докато направляваше ръката на Ездача с безпогрешна точност.
Сред вихъра на шума, огъня, искрите и умората, на младежа му се стори, че зърна в момента, в който Руньон огледа ковачницата, три крехки фигури, застанали до стената на атриума. Сапфира потвърди подозрението му миг по-късно, когато каза:
— Ерагон, не сме сами.
— Кои са те?
Драконката му изпрати образа на ниската и сбръчкана котколачка Мауд в човешката й форма, застанала между два бледи елфа, не по-високи от нея. Единият от тях бе от мъжки пол, а другият — от женски, и двамата бяха невъобразимо красиви дори по елфическите стандарти. Сериозните им капковидни лица изглеждаха едновременно мъдри и невинни, което не позволяваше на Ерагон да прецени възрастта им. Кожата им излъчваше лек сребрист блясък, сякаш двамата елфи бяха така изпълнени с енергия, че тя буквално струеше от плътта им.
Когато Руньон спря работа, за да даде на тялото му кратка почивка, Ездача попита кои са те. Елфката насочи поглед към тях, с което му позволи да ги огледа по-добре, а после, без да прекъсва песента си, отговори мислено:
— Това са Алана и Дусан, единствените елфически деца в Елесмера. Голяма бе радостта ни, когато те бяха заченати преди дванадесет години.
— Не приличат на другите елфи, които съм виждал — каза той.
— Нашите деца са специални, Сенкоубиецо. Те са благословени с определени дарби: изящество и сила, които никой възрастен елф не може да притежава в такава степен. Докато остаряваме, младостта ни донякъде повяхва, макар и магията на детските ни години никога да не ни изоставя напълно.
Руньон не прахоса повече време в приказки. Тя накара Ерагон да постави клина от ярка стомана между двете V-образни ивици по-твърд метал и да ги удря с чука, докато те почти напълно обгърнаха клина. После елфката ги спои в едно цяло и докато металът беше още горещ, започна да го изтегля в грубо подобие на меч. Мекият клин се превърна в гръбнака на острието, докато двете по-твърди ивици се превърнаха в плоскости, ръбове и връх. Щом формата стана почти толкова дълга, колкото се очакваше да бъде завършеният меч, работата се забави, защото Руньон се съсредоточи върху фината обработка, като внимателно взе да чука по дължина на острието, придавайки му окончателната форма.
Тя накара Сапфира да нагорещява острието на отделни сегменти не по-дълги от десетина сантиметра, което се получаваше, като Ерагон държеше меча под една от ноздрите на драконката, през която тя блъвваше единична струйка пламък. Рояк гърчещи се сенки пробягваха по стените на атриума всеки път, щом огънят се покажеше.
Младежът гледаше удивен, докато ръцете му преобразяваха безформената буца метал в елегантен боен инструмент. С всеки удар очертанията на острието ставаха по-ясни, сякаш ярката стомана искаше да се превърне в меч и нямаше търпение да придобие желаната от Руньон форма.
Накрая коването приключи и върху наковалнята лежеше дълго черно острие, което, макар и все още да изглеждаше грубовато и незавършено, вече излъчваше смъртоносна целеустременост.
Елфката позволи на изморените ръце на Ерагон да починат, докато острието изстиваше под хладния въздух, а после го накара да го занесе в друг ъгъл на работилницата й, където бе подредила шест различни точила, а на една малка маса — разнообразни пили, шмиргели и шлифовъчни камъни. Тя пристегна острието между две дървени блокчета и прекара следващия час в изглаждане на страните на меча с рокан9, както и в полиране на ръбовете на острието с пили. Също както при употребата на чука, всяко стъргане на рокана и всяко потъркване на пилата сякаш имаха двойно по-голям ефект от нормалното. Все едно сечивата знаеха точно колко стомана да отнемат и не отнемаха повече от нужното.