Ерагон седна рязко и отметна одеялото със същата лекота, с която бе отхвърлил будните си сънища. Ръцете и раменете го боляха от усилията от предния ден. Той обу ботушите си, като от възбуда едва успя да завърже връзките им, сграбчи мръсната престилка от пода и се втурна надолу по богато резбованите стълби към изхода на извитата къща на елфката.
Навън небето бе озарено от първите лъчи на зората, въпреки че атриумът все още тънеше в сянка. Ерагон видя Руньон и Сапфира до ковачницата и отиде при тях, сресвайки с пръсти косата си.
Елфката се бе облегнала на ръба на пейката. Под очите й имаше тъмни торбички, а бръчките по лицето й изглеждаха по-дълбоки отпреди.
Мечът лежеше пред нея, скрит под парче бял плат.
— Постигнах невъзможното — каза тя с пресипнал глас. — Изработих меч, след като се бях заклела, че няма да го правя. Нещо повече, изработих го за по-малко от ден с ръце, които не ми принадлежаха. И все пак мечът не е груб и неизпипан. Не! Това е най-доброто острие, което някога съм изковавала. Иска ми се да бях използвала по-малко магия в процеса, но това е единственото ми оплакване и то е нищожно в сравнение със съвършенството на резултата. Ето го!
Руньон сграбчи ъгълчето на плата и го отметна, разкривайки меча.
Ерагон ахна.
Беше очаквал, че в няколкото часа, откакто я бе оставил, Руньон ще има време само да направи обикновена дръжка и предпазител на меча, а може би и проста дървена ножница. Вместо това оръжието, което се разкри пред очите му, бе не по-малко впечатляващо от Зар’рок, Наеглинг и Тамерлин, а по негово мнение превъзхождаше по красота и трите.
Острието беше покрито от лъскава ножница в същия тъмносин цвят като люспите по гърба на Сапфира. Цветът се менеше леко, като светлината на дъното на чисто горско езерце. Листо, изработено от синкава ярка стомана, покриваше върха на ножницата, а горният й край бе украсен с бордюр от стилизирани лози. Извитият предпазител също бе направен от оксидиран звезден метал, както и четириребреният обков на големия сапфир, оформящ ефеса. Дългата ръка и половина дръжка бе направена от твърдо черно дърво.
Обзет от огромно благоговение, младежът посегна към меча, а после се спря и погледна Руньон.
— Може ли? — попита той.
Тя кимна утвърдително.
— Може. Подарявам ти го, Сенкоубиецо.
Ерагон вдигна меча от пейката. Ножницата и дървото на дръжката бяха хладни при досег. В продължение на няколко минути младежът се диви на детайлите по ножницата, предпазителя и ефеса. После стисна пръсти около дръжката и измъкна острието.
Както и останалата част на меча, то бе синьо, ала малко по-светло; това бе синьото на шията на Сапфира, а не на гърба й. И също като при Зар’рок, цветът отразяваше целия спектър на дъгата. Докато Ездача го въртеше в различни посоки, нюансите се меняха и потрепваха, разкривайки всички аспекти на синьото, които се виждаха и по люспите на драконката. Под този цвят мрежата от нишки в ярката стомана и бледите вълнисти ивици по ръба все още се виждаха.
Ерагон размаха с една ръка меча във въздуха и се засмя, когато усети колко бързо може да го движи. Оръжието беше като живо. Тогава той го сграбчи с две ръце и с радост откри, че дръжката все така му пасва идеално. Скачайки напред, младежът прониза въображаем враг и бе уверен, че ако беше истински, противникът му вече щеше да е мъртъв.
— Ето — каза елфката и посочи към три железни пръта, забити в земята встрани от ковачницата. — Опитай го върху тях.
Ерагон изчака за момент, за да фокусира мислите си, а после направи една-единствена крачка към прътите. Той извика и замахна надолу, прерязвайки и трите с един удар. Острието иззвънтя чисто и звукът бавно заглъхна. Когато младежът погледна ръба на мястото, където той бе срещнал желязото, видя, че ударът изобщо не му е навредил.
— Удовлетворен ли си, Драконови ездачо? — попита елфката.
— Повече от удовлетворен, Руньон-елда — отвърна Ерагон и се поклони. — Не зная как мога да ти се отблагодаря за подобен дар.
— Можеш да ми се отблагодариш, като убиеш Галбаторикс. Ако има меч, чиято съдба е да убие този луд крал, това определено е този.
— Ще сторя всичко по силите си, Руньон-елда.
Елфката кимна доволно.
— Е, най-накрая имаш свой собствен меч, както е и редно. Вече си истински Драконов ездач!
— Да — каза Ерагон и вдигна меча към небето, докато му се възхищаваше. — Вече съм истински Ездач.
— Преди да си тръгнеш, остава едно последно нещо, което трябва да направиш — каза тя.
— О?
Руньон посочи меча.
— Трябва да му дадеш име, за да бележа острието и ножницата с подходящия глиф.