— Аха.
— Сега той е Драконов ездач — вметна Роран.
— Ездач? Искаш да кажеш… — тя се запъна, разкритието, изглежда, й дойде твърде много. Хвърляйки поглед към Роран, сякаш търсеше защита, тя се притисна към него и се отдръпна леко от Ерагон. После попита любимия си: — Как… как ни намерихте? Кой още е с вас?
— Всичко това — по-късно. Трябва да се измъкнем от Хелгринд, преди останалата част от Империята да ни подгони.
— Чакай! Ами баща ми? Намерихте ли го?
Роран погледна към младия Ездач, после отново към нея и каза меко:
— Закъсняхме.
Катрина потрепери. Затвори очи и по бузата й се търкулна една сълза.
— Така е било писано.
Докато говореха, Ерагон панически се опитваше да измисли как да се отърве от Слоун, макар и да скри разсъжденията си от Сапфира; знаеше, че тя няма да одобри посоката, в която поемаха мислите му. В ума му започна да се оформя план. Странна идея, изпълнена с опасност и несигурност, ала беше единственият възможен начин предвид обстоятелствата.
Изоставяйки по-нататъшните разсъждения, Ездача се залови за работа. Трябваше да свърши много неща, а разполагаше с твърде малко време.
— Джиерда! — извика той и вдигна пръст. Металните халки, впити в глезените на Катрина, се пръснаха на парчета сред дъжд от сини искри. Тя подскочи изненадана.
— Магия… — прошепна.
— Простичко заклинание. — Младата жена се отдръпна, когато той протегна ръка към нея. — Катрина, трябва да проверя дали Галбаторикс или някой от магьосниците му не е поставил около теб някакви капани, или не те е принудил да се закълнеш в нещо на древния език.
— Древния…
— Ерагон! — прекъсна я Роран. — Направи го, щом стигнем в лагера. Не бива да стоим тук.
— Не. — Ездача махна отривисто с ръка. — Трябва да е сега. — Братовчед му се намръщи и отстъпи, позволявайки на Ездача да сложи длани върху раменете на Катрина. — Просто ме гледай в очите — каза й той.
Тя кимна и се подчини.
Това бе първият път, когато му се налагаше да използва научените от Оромис заклинания за разкриване на чужди магии, и му беше трудно да си спомни всички думи от свитъците в Елесмера. Пропуските в паметта му бяха толкова сериозни, че на три пъти трябваше да разчита на синоними, за да завърши заклинанието си.
В продължение на доста време Ерагон гледаше в блестящите очи на Катрина и изричаше думи на древния език, като от време на време — с нейно позволение — проверяваше спомените й за доказателства дали някой не ги е променил. Беше възможно най-внимателен, за разлика от Близнаците, които бяха опустошили ума му при подобна процедура в деня, когато пристигна във Фардън Дур.
Роран ги пазеше, крачейки напред-назад пред празната рамка на вратата. Всяка изминала секунда само увеличаваше напрежението му; той въртеше чука си и го удряше в бедрото си, сякаш следваше ритъма на музика.
Най-сетне младият Ездач освободи Катрина.
— Приключих.
— Какво откри? — прошепна тя. Обгърна с ръце раменете си, а челото й се набърчи от тревога, докато чакаше присъдата му. В килията се възцари тишина, защото и Роран застина.
— Нищо, освен твоите собствени мисли. По теб няма никакви магии.
— Разбира се, че е така — изръмжа братовчед му и отново я прегърна.
Тримата излязоха от килията.
— Бризингър, йет таутр — каза Ерагон и насочи ръка към светлинката, която още се носеше близо до тавана. При неговата заповед блестящата сфера се спусна над главата му и остана там, полюшвайки се като треска върху леки вълни.
Младият Ездач пое водачеството и те тръгнаха бързо нагоре през плетеницата от тунели към пещерата, където се бяха приземили. Докато крачеше по хлъзгавия каменен под, той си отваряше очите на четири за оцелелия Ра’зак, докато в същото време издигаше защити около Катрина. Зад гърба си чуваше как двамата с Роран си разменят кратки фрази и отделни думи:
— Обичам те… Хорст и другите са в безопасност… Винаги… За теб… Да… Да… Да… Да.
Доверието и обичта, които изпитваха един към друг, бяха толкова очевидни, че Ездача усети как у него се надига болката на копнежа.
Когато се намираха на петнадесетина метра от главната пещера и започваха да виждат по-добре заради бледата светлина пред тях, Ерагон изгаси сферата над главата си. Ала след няколко крачки Катрина забави ход, а после се притисна към стената на тунела и закри лице.
— Не мога. Твърде ярко е… очите ме болят.
Роран бързо застана пред нея, за да засенчи светлината.
— Кога за последно си излизала навън?
— Не зная… — в гласа й прозвуча паника. — Не зная! Откакто ме доведоха тук. Роран, ослепявам ли?
Тя подсмръкна и се разплака.
Сълзите й изненадаха Ерагон. Той си я спомняше като човек със силен дух. Ала от друга страна, девойката бе прекарала много седмици, заключена в мрака, изплашена за живота си. „Ако бях на нейно място, и аз нямаше да съм на себе си“.