Ургалът го погледна и изсумтя.
— Добър ден за битка.
— Добър е.
Щом слънцето се вдигна над хоризонта, от предните редици проехтя рог. Роран стисна копието си и затича напред като всички други около него, викайки с пълно гърло, докато върху тях валяха стрели, а над главите им свистяха камъни и в двете посоки. Пред него се извисяваше двадесет и пет метрова каменна стена.
Обсадата на Фейнстер бе започнала.
Сбогуване
От дома на Руньон Сапфира и Ерагон отлетяха до дървесната си къща. Младежът събра вещите си от леглото, оседла драконката и се настани на обичайното си място между раменете й.
— Преди да идем до зъберите Тел’наир, има още нещо, което трябва да свърша в Елесмера — каза той.
— Нужно ли е?
— Няма да намеря покой, ако не го сторя.
Сапфира скочи от площадката на дървесния дом. Тя се понесе на запад, докато сградите не започнаха да се разреждат, а после се снижи, за да се приземи меко на една тясна, покрита с мъх, пътека. След като помолиха да ги упъти един елф, седящ сред клоните на близко дърво, двамата продължиха пеша пътя си през гората, докато не стигнаха до едностайна къщичка, израснала от ствола на една ела, която бе наклонена под остър ъгъл, сякаш я притискаше постоянен ураганен вятър.
Вляво от къщата се издигаше малък насип, с няколко стъпки по-висок от Ерагон. Струйка вода се стичаше от върха му и се събираше в бистро езерце, преди, лъкатушейки, да продължи към дълбините на гората. Около езерцето растяха бели орхидеи. Един дебел корен се подаваше от земята между стройните цветя, а върху него, кръстосал крака, седеше Слоун.
Ездача затаи дъх, за да не издаде присъствието си на касапина.
Мъжът носеше роба в кафяво и оранжево, ушита по елфическата мода. Около главата му бе вързана тънка ивица черен плат, която скриваше зеещите ями на мястото на очите му. В скута си държеше парче сухо дърво, което дялкаше с малък извит нож. Бръчките по лицето му бяха много повече, отколкото Ерагон помнеше, а на ръцете и дланите му личаха нови белези.
— Чакай тук — каза младежът на Сапфира и се плъзна от гърба й.
Когато Ездача го приближи, Слоун спря работата си и наклони глава на една страна.
— Махайте се — изхриптя той.
Несигурен как да реагира, Ерагон спря на място и не продума.
Мускулите по челюстта на касапина се стегнаха, но той дялна още няколко люспи от дървото, а после почука с ножа си по корена и каза:
— Проклети да сте. Не можете ли да ме оставите сам с нещастието ми за няколко часа? Не искам да слушам никакви бардове и разказвачи и колкото и пъти да ме питате, няма да промените решението ми. А сега се махайте. Да ви няма.
В Ездача се надигнаха жалост и гняв, а също и усещане за нередност, като видя мъжа, с когото бе израснал и от когото често се бе боял почти толкова, колкото го бе мразил, докаран до това състояние.
— Удобно ли ти е? — попита той на древния език, придавайки на гласа си лек и весел тон.
Слоун изръмжа с отвращение.
— Знаеш, че не говоря езика ви и не искам да го уча. Думите звънтят в ушите ми по-дълго, отколкото е редно. Ако не желаеш да говориш на езика на моя народ, изобщо недей да ми приказваш.
Въпреки думите на Слоун, Ерагон не повтори въпроса си на общия им език, нито пък си тръгна.
Касапинът изруга и продължи да дялка. На всеки няколко движения прокарваше палец по повърхността на дървото, за да усети докъде е стигнал. Изминаха няколко минути, а после Слоун каза по-меко:
— Прави бяхте, когато имам нещо, което да майсторя с ръцете си, мислите ми се успокояват. Понякога… понякога почти мога да забравя какво съм изгубил, но спомените винаги се връщат и имам чувството, че се давя с тях… Радвам се, че наточихте ножа. Ножовете на един мъж трябва винаги да са остри.
Ездача го погледа още около минута, а после му обърна гръб и се върна при Сапфира. Докато се качваше на седлото, той каза:
— Слоун не изглежда много променен.
— Не можеш да очакваш да стане друг човек за толкова кратко време — отвърна Сапфира.
— Не, но се надявах да е помъдрял малко тук, в Елесмера, и може би да е започнал да съжалява за престъпленията си.
— Ако не желае да признае грешките си, Ерагон, нищо няма да го принуди. Във всеки случай ти стори всичко по силите си за него. Сега той трябва да намери начин да се примири със съдбата си. Ако не може, тогава нека търси утеха в гроба.