Младежът смутено сведе глава и промърмори:
— Да, учителю.
Изражението на Оромис се смекчи.
— Оценявам загрижеността ти, Ерагон, и ти имаш право да си загрижен, защото войната е опасно начинание и дори най-опитният воин може да намери смъртта си в ожесточено сражение. Нашата кауза обаче е достойна. Ако двамата с Глаедр отиваме към своя край, то го правим доброволно, защото със саможертвата си ще помогнем за освобождаването на Алагезия от сянката на тиранията на Галбаторикс.
— Но ако загинете — каза младежът, чувствайки се съвсем малък, — и все пак успеем да убием краля и да освободим последното драконово яйце, кой ще обучи новия дракон и неговия Ездач?
Оромис го изненада, като го стисна за рамото.
— Ако това стане — каза елфът със сериозно лице, — тогава отговорността ще бъде твоя и на Сапфира да въведете новите дракон и Ездач в правилата на нашия орден. О, не изглеждай толкова изплашен, Ерагон. Няма да си сам в това начинание. Без съмнение Исланзади и Насуада ще се погрижат най-мъдрите учени от двете ни раси да ти помагат.
Младежът изпита странно безпокойство. Често бе копнял да го третират като възрастен, ала въпреки това не се чувстваше готов да заеме мястото на Оромис. Струваше му се грешно дори да размишлява за това. За пръв път разбра, че един ден ще стане част от по-старото поколение и че когато това се случи, няма да има ментор, на когото да разчита за напътствия. Гърлото му се стегна.
Оромис пусна рамото му и посочи Бризингър, който младият Ездач още стискаше в ръце.
— Цялата гора потрепери, когато Сапфира събуди дървото Меноа, и половината елфи в Елесмера се свързаха с мен и Глаедр с неистови молби да му отидем на помощ. Нещо повече, трябваше да се намесим във ваша защита пред Гилдериен Мъдрия, за да му попречим да ви накаже за насилствените ви методи.
— Няма да се извинявам — заяви Сапфира. — Нямахме време да чакаме да проработи по-нежното убеждение.
Оромис кимна.
— Разбирам и не те критикувам. Исках само да сте наясно с последиците от действията си.
По негова молба Ерагон му подаде новоизкования меч и подържа шлема на учителя си, докато елфът разглеждаше оръжието.
— Руньон е надминала себе си — обяви Оромис. — Малко оръжия, мечове или други могат да се мерят с това. Имаш късмет да притежаваш толкова впечатляващо острие, Ерагон. — Една от веждите на елфа се повдигна леко, когато прочете глифа на острието. — Бризингър… много подходящо име за меча на Драконов ездач.
— Да — каза младежът. — Но по някаква причина винаги, когато кажа името му, мечът избухва в… — той се поколеба и вместо да каже огън — което естествено беше Бризингър на древния език, — каза — … пламъци.
Веждата се вдигна още по-високо.
— Нима? Руньон имаше ли обяснение за този уникален феномен?
Докато говореше, той върна меча на притежателя му и си взе шлема.
— Да, учителю — отвърна Ерагон и му предаде двете теории на ковачката.
Когато приключи, Оромис промърмори:
— Чудя се… — погледът му се отклони от събеседника му и се насочи към хоризонта. После той поклати леко глава и отново впери очи в младежа и драконката. Лицето му стана още по-сериозно отпреди. — Боя се, че допуснах гордостта ми да говори вместо мен. Двамата с Глаедр може и да не сме безпомощни, но както ти изтъкна, не сме и напълно цели. Глаедр има раната си, а аз — моите… наранявания. Неслучайно съм наречен Сакатия, който е цял.
Нашите дефекти няма да са проблем, ако враговете ни са само смъртни хора. Дори и в сегашното си състояние с лекота можем да убием сто обикновени човека — сто или хиляда, няма да има никакво значение. Врагът ни обаче е най-ужасяващата напаст, която тази земя някога е виждала. Колкото и да не ми се иска да го призная, двамата с Глаедр сме в неизгодно положение и е много вероятно да не преживеем предстоящите битки. И двамата сме живели дълъг и плодотворен живот и мъките на вековете ни притискат, но вие двамата сте млади, свежи и пълни с надежда. Аз вярвам, че никой няма по-голям шанс от вас да убие Галбаторикс.
Елфът погледна към Глаедр и лицето му се изкриви от тревога.
— Поради тази причина, за да ви помогнем както можем, а и като предпазна мярка срещу евентуалната ни гибел, Глаедр реши с моята благословия…
— Реших да ви дам своето истинско сърце, Сапфира Ярколюспеста, Ерагон Сенкоубиец — каза Глаедр.
Удивлението на Сапфира не бе по-малко от това на Ерагон. Двамата зяпнаха величествения златен дракон, извисяващ се над тях. Накрая Сапфира каза:
— Учителю, това е чест, за която не мога да намеря думи, но… сигурен ли си, че искаш да повериш сърцето си на нас?