След като бе летяла два дни и две нощи без сън, Сапфира не можеше да продължи повече. Тя се спусна в малка брезова горичка край едно езерце, сви се в сянката им и поспа няколко часа, докато Ездача стоеше на пост и упражняваше бойните си умения с Бризингър.
Откакто се бяха разделили с Оромис и Глаедр, той се чувстваше изнервен, докато размишляваше какво ги очаква със Сапфира във Фейнстер. Знаеше, че са защитени по-добре от почти всеки друг от смърт или нараняване, ала когато си спомнеше Пламтящите равнини и битката за Фардън Дур, а и когато си представеше кръвта, бликаща от отрязани ръце, или писъците на ранени бойци и заслепяващата болка от меч, срязал плътта му, стомахът му се свиваше и мускулите му затреперваха от едва удържана енергия. Не знаеше дали иска да убие всички войници по света, или да избяга в обратната посока и да се скрие в някоя тъмна, тъмна дупка.
Ужасът му само се усили, когато двамата със Сапфира подновиха пътуването и видяха колони от мъже в брони, които маршируваха сред полята долу. Тук-там от опустошени села се издигаха стълбове бял пушек. Гледката на толкова ненужна разруха го отврати. Той отмести поглед и стисна шипа пред себе си, мижейки, докато единственото нещо, което виждаше през премрежените си клепачи, бяха мазолите на кокалчетата му.
— Малки мой — каза Сапфира, мислите й бяха мудни от умората. — Правили сме това и преди. Не му позволявай да те тревожи толкова.
Съжалявайки, че я е разсеял от летенето, той отвърна:
— Извинявай… Ще се оправя, щом стигнем. Просто искам всичко да приключи.
— Зная.
Ерагон подсмръкна и избърса студения си нос с ръкава на туниката си.
— Понякога ми се иска да се наслаждавах на битките толкова, колкото ти. Тогава щеше да ми е по-лесно.
— Ако го правеше — каза тя, — целият свят щеше да трепери в краката ни, включително Галбаторикс. Не, добре е, че не споделяш любовта ми към кръвта. Ние се балансираме, Ерагон… Разделени, сме непълноценни, но заедно сме едно цяло. Сега прочисти ума си от тези отровни мисли и ми кажи гатанка, която да ме задържи будна.
— Добре — рече той след малко. — Оцветен съм в червено, синьо и жълто, и всички други цветове на дъгата. Дълъг съм и съм къс, дебел и тънък, и често почивам свит на кравай. Мога да изям сто овце наведнъж и още да съм гладен. Какво съм аз?
— Дракон, разбира се — отговори тя без колебание.
— Не, вълнена черга.
— Ха!
Третият ден от пътя пълзеше ужасно бавно. Единствените звуци идваха от махането на крилете на Сапфира, ритмичното хриптене на дробовете й и глухото фучене на въздуха край ушите на Ерагон. Краката и долната част на гърба го боляха от продължителното седене, ала дискомфортът му бе нищожен в сравнение с този на Сапфира — летателните й мускули горяха от почти нетърпима болка. Все пак тя продължаваше да лети и не се оплакваше, а също така отказваше предложението му да я облекчи с магия, казвайки:
— Силата ще ти е нужна, когато пристигнем.
Часове след здрачаване Сапфира се олюля и се спусна няколко стъпки надолу с рязко падане, от което на Ерагон му се догади. Той се сепна, разтревожен, и погледна наоколо за признаци какво е причинило това, но видя само чернота отдолу и блестящите звезди горе.
— Мисля, че стигнахме река Джийт — каза Сапфира. — Въздухът тук е хладен и влажен, както е над вода.
— Значи и Фейнстер трябва да е наблизо. Сигурна ли си, че можеш да откриеш града в тъмното? Може да се намираме на стотици мили северно или южно от него!
— Не, не може. Чувството ми за посока може да не е безгрешно, но определено е по-добро от твоето или от това на кое да е приковано към земята създание. Ако елфическите карти, които видяхме, са точни, не може да се намираме на повече от петдесет мили северно или южно от Фейнстер и при тази височина с лекота ще видим града от подобно разстояние. Може дори да успеем да подушим дима от комините му.