— Какво? — възкликнаха нервно и двамата.
— Да, какво? — попита Сапфира. — Не бива да стоим тук и да говорим, когато ни чака забавление.
— Баща ми — рече Ерагон. — Той не е бил Морзан, а Бром!
Роран примигна.
— Бром?
— Да, Бром!
Дори Аря изглеждаше изненадана.
— Сигурен ли си, Ерагон? Откъде знаеш?
— Естествено, че съм сигурен! Ще ви обясня по-късно, но не можех да чакам повече, преди да узнаете истината.
Роран поклати глава.
— Бром… Никога не бих предположил, но в това има известен смисъл. Сигурно си щастлив, че си се отървал от името на Морзан.
— Много повече от щастлив — отвърна младежът с усмивка.
Братовчед му го потупа по гърба и каза:
— Ще се пазиш, нали?
После се затича след Хорст и другите селяни. Аря тръгна в същата посока, но едва бе направила няколко крачки, Ерагон извика името й и каза:
— Сакатият, който е цял, напусна Ду Велденварден, за да се присъедини към Исланзади при Гил’еад.
Зелените очи на Аря се разшириха и устните й се разделиха, сякаш искаше да зададе въпрос. Преди обаче да успее, колона тичащи бойци я отнесе към вътрешността на града.
Бльодгарм се приближи до Ездача.
— Сенкоубиецо, защо Печалния мъдрец е напуснал гората?
— Той и спътникът му решиха, че е дошло времето да ударят Империята и да се разкрият пред Галбаторикс.
По козината на елфа преминаха вълнички.
— Това е невероятно важна новина.
Ерагон се качи на гърба на Сапфира. Обърна се към елфите и каза:
— Проправете си път към крепостта. Ще се срещнем там.
Без да чака отговор, Сапфира скочи на стълбището, водещо към върха на стената. Каменните стъпала се напукаха под тежестта им, докато тя се качваше към широкия парапет, от който полетя над горящите колиби извън Фейнстер с бързи махове, за да набере височина.
— Аря ще трябва да ни даде позволение, преди да можем да кажем на когото и да е за Оромис и Глаедр — каза Ерагон, спомняйки си клетвата, която заедно с Орик и Сапфира бяха положили пред кралица Исланзади при първото си посещение в Елесмера.
— Сигурна съм, че ще ни го даде, щом чуе разказа ни — отвърна драконката.
— Да.
Двамата летяха от място на място във вътрешността на Фейнстер. Приземяваха се навсякъде, където видеха големи групи хора или където членове на Варден изглеждаха застрашени. Ако някой не ги нападнеше незабавно, Ерагон се опитваше да убеди всяка група врагове да се предаде. Проваляше се толкова често, колкото и успяваше, но се чувстваше по-добре от това, че опитва, защото мнозина от хората, които изпълваха улиците, бяха обикновени жители на града, а не тренирани войници. На всеки от тях Ездача казваше:
— Империята е нашият враг, не вие. Не вдигайте оръжие срещу нас и тогава няма да имате причина да се боите.
На няколко пъти той видя жени и деца, бягащи из тъмния град, и им нареждаше незабавно да се скрият в най-близката къща. Те се подчиняваха без изключение.
Той следеше умовете на всички около него и Сапфира, търсейки магьосници, които биха се опитали да им навредят, ала не откри други заклинатели, освен тримата, които бе видял по-рано, а те криеха мислите си от него. Безпокоеше се, че те не се бяха включили в битката по никакъв забележим начин.
— Може би възнамеряват да напуснат града — каза младежът на Сапфира.
— Галбаторикс ще им позволи ли да избягат насред битка?
— Съмнявам се, че иска да изгуби някой от заклинателите си.
— Може би, но все пак трябва да внимаваме. Кой знае какво планират?
Ерагон сви рамене.
— Засега най-доброто, което можем да сторим, е да помогнем на Варден да завземат Фейнстер възможно най-бързо.
Тя се съгласи и се насочи към битката на един близък площад.
Воденето на сражение в град бе много по-различно от това на открито, на което бяха привикнали Ездача и Сапфира. Тесните улици и близко разположените сгради пречеха на движенията на драконката и забавяха реакциите им при атака на войници, въпреки че Ерагон можеше да усети всеки от тях много преди да ги достигнат. Сблъсъците им с врага се превърнаха в мрачни и отчаяни битки, прекъсвани само от случайния изблик на огън или магия. Неведнъж Сапфира разбиваше предната стена на някоя къща с невнимателно размахване на опашката си. Двамата с Ездача избягваха дълбоки наранявания — чрез комбинацията от късмет, умения и защитите на Ерагон, — ала нападенията ги караха да бъдат още по-внимателни и напрегнати, отколкото обичайно бяха по време на битка.
Петият подобен сблъсък толкова вбеси Ерагон, че когато войниците започнаха да отстъпват, както неизменно правеха накрая, той се втурна след тях, решен да ги избие до един. Те го изненадаха, като разбиха барикадираната врата на един магазин за шапки и се втурнаха вътре.