Единствената реакция на другите двама магьосници при смъртта на другаря им бе да удвоят скоростта на заклинанията си. В ъгълчетата на устата им се появи жълта пяна, от устните им хвърчеше слюнка, а очите им се подбелиха, ала въпреки това никой от двамата не направи опит да избяга или да нападне.
Ерагон, Сапфира и Аря продължиха към следващия заклинател — пълен мъж с пръстени на палците — и повториха процеса, който бяха използвали при първия магьосник: редуваха се с удари, докато не изтощиха магиите му. Сега Сапфира уби човека, хвърляйки го през стаята с един удар на ноктите си. Той се удари в стълбището и черепът му се разби в ръба на едно стъпало. Този път нямаше магически ответ.
Когато Ездача тръгна към жената, през счупените прозорци на стаята влетя рояк многоцветни светлинки, които започнаха да се събират върху мъжа, седнал на пода. Блестящите духове присветваха с яростна интензивност, докато се вихреха около него като непробиваема стена. Той отметна ръце, сякаш за да се защити, и изкрещя. Въздухът забръмча и запука с енергията, излъчвана от проблясващите сфери. Ерагон усети в устата си горчив железен вкус и кожата му настръхна. Косата на магьосницата също се изправи. Срещу нея Сапфира изсъска и изви гръб. Всеки мускул в тялото й се беше стегнал.
Младежът изпита страх. „Не! — помисли си и му се догади. — Не сега. Не след всичко, през което сме преминали“. Той беше много по-силен, отколкото при сблъсъка си с Дурза в Тронхайм, ала сега знаеше и много по-добре точно колко опасна е една Сянка. Само трима воини бяха оцелели след убийството на такова изчадие: елфът Лаетри, Ездача Ирнстад и самият Ерагон. И никак не бе уверен, че ще повтори успеха си.
— Бльодгарм, къде си? — извика Ездача с ума си. — Нужна ни е помощта ти!
И тогава всичко около него изчезна и на негово място видя:
Белота. Празна белота. Студената мека небесна вода успокои крайниците на Глаедр след смазващата горещина на битката. Той летеше във въздуха, приветствайки леката влага, която се събираше на сухия му лепкав език.
Махна още веднъж с криле и небесната вода се раздели пред него, разкривайки ослепителното, парещо гърба, слънце и мъгливата зелено-кафява земя. „Къде е той?“ — зачуди се Глаедр. Обърна глава, търсейки Торн. Малкият червен сврачи дракон бе излетял високо над Гил’еад, по-високо, отколкото летеше която да е птица, където въздухът бе рядък и дъхът ставаше на воден дим.
— Глаедр, зад нас! — извика Оромис.
Драконът се завъртя, но твърде бавно. Торн го блъсна силно в дясната плешка. Глаедр изръмжа, обви единствения си преден крак около дращещото, хапещо свирепо пале и се опита да смачка сгърченото тяло на противника си. Червеният дракон изрева от болка и се измъкна наполовина от прегръдката на Глаедр, впивайки нокти в гърдите му. Златният дракон изви шия и захапа левия заден крак на Торн, с което го задържа на място, въпреки че червеният се гърчеше и риташе като прикована дива котка. Гореща солена кръв изпълни устата на Глаедр.
Докато се носеха с шеметна скорост надолу, златният дракон чу шум от мечове, удрящи се в щитове, докато Оромис и Муртаг си разменяха вихър от удари. Торн се сгърчи и Глаедр мерна сина на Морзан. Златният дракон прецени, че човекът изглежда изплашен, но не бе изцяло сигурен. Дори след толкова дълга връзка с Оромис, все още му бе трудно да дешифрира израженията на двукраките безроги с техните меки плоски лица и липсата им на опашка.
Дрънченето на метал спря и Муртаг извика:
— Проклет да си, задето не се появи по-рано! Проклет да си! Можеше да ни помогнеш! Можеше да…
После той сякаш се задави с думите си.
Глаедр изсумтя, когато невидима сила спря рязко падането им и почти изтръгна крака на Торн от захапката му, а после ги вдигна и четиримата в небето, все по-високо и по-високо, докато разбуненият като мравуняк град не се превърна в едва различимо петно и дори Глаедр вдишваше с трудност разредения въздух.