„Какво прави палето? — зачуди се разтревожен златният дракон. — Да се самоубие ли се опитва?“
Тогава Муртаг продължи да говори, ала сега гласът му бе по-богат и плътен отпреди и ехтеше, сякаш бе застанал в празна зала. Глаедр почувства как люспите по раменете му настръхват, когато позна гласа на древния си враг.
— Значи сте оцелели, Оромис, Глаедр — каза Галбаторикс. Изразяваше се гладко като опитен оратор, а тонът му бе измамно дружелюбен. — Отдавна предполагах, че елфите може да крият дракон или Ездач от погледа ми. Доволен съм, че подозренията ми се потвърдиха.
— Изчезни, гнусен клетвопрестъпник! — извика Оромис. — Няма да получиш удовлетворение от нас!
Галбаторикс се изкикоти.
— Толкова суров поздрав. Срамота, Оромис-елда. Нима елфите са забравили легендарната си учтивост през изминалия век?
— Ти не заслужаваш повече учтивост от побеснял вълк.
— Ццц, Оромис. Спомни си какво ми каза, когато стоях пред теб и другите Старейшини: „Гневът е отрова. Трябва да я прогониш от ума си или тя ще те поквари“. Трябва да послушаш собствения си съвет.
— Не можеш да ме объркаш със змийския си език, Галбаторикс. Ти си мерзко изчадие и ние ще се погрижим да бъдеш премахнат, дори това да ни струва животът.
— Но кому е нужно това, Оромис? Защо трябва да се изправяте срещу мен? Натъжен съм, че си допуснал омразата ти да разруши мъдростта ти. Защото някога ти беше мъдър, Оромис, може би най-мъдрият в целия орден. Ти пръв разпозна лудостта, прояждаща душата ми, и именно ти убеди другите Старейшини да ми откажат друго драконово яйце. Това бе мъдро от твоя страна, Оромис. Безполезно, но мъдро. И по някакъв начин си успял да избягаш от Киаланди и Формора, дори след като са те ранили, а после си се скрил, докато всичките ти врагове, освен един, не умряха. Това също е мъдро, елфе.
Последва кратка пауза, а после Галбаторикс продължи:
— Няма нужда да продължаваш да се бориш срещу мен. Сам признавам, че извърших ужасни престъпления в младостта си, ала тези дни са отдавна отминали и когато размишлявам за всичката кръв, която съм пролял, съвестта ми се гърчи в агония. И все пак какво мога да сторя? Няма как да променя миналите си деяния. Сега единствената ми цел е да осигуря мир и просперитет на Империята, на която се оказах владетел. Не можеш ли да видиш, че съм изгубил жаждата си за мъст? Омразата, която ме тласкаше толкова много години, сега е пепел. Запитай се сам, Оромис: кой е виновен за войната, която се шири из цяла Алагезия? Не и аз. Варден бяха онези, които предизвикаха конфликта. За мен бе достатъчно да управлявам своя народ и да оставя елфите, джуджетата и сурданите да живеят живота си. Ала Варден не можеха да ме оставят. Те откраднаха яйцето на Сапфира и те покриват земята с планини от трупове. Не аз. Някога ти беше мъдър, Оромис, и сега можеш да бъдеш мъдър отново. Откажи се от омразата си и се присъедини към мен в Илиреа. Заедно можем да прекратим този конфликт и да положим основите на епоха на мир, която ще продължи хилядолетия наред.
Глаедр не беше убеден. Той стисна смазващите си челюсти и Торн измуча жално. Ревът от болка изглеждаше ужасно силен след речта на Галбаторикс.
Оромис отговори с ясен, звънтящ глас:
— Не. Не можеш да ни накараш да забравим престъпленията ти с балсам от подсладени лъжи. Освободи ни! Нямаш силата да ни държиш тук още дълго, а аз отказвам да водя безсмислени разговори с предател като теб.
— Ба! Побъркан стар глупак — каза Галбаторикс и гласът му стана груб и гневен. — Трябваше да приемеш предложението ми; ти щеше да си пръв сред робите ми. Ще те накарам да съжаляваш за глупавата ти преданост към така наречената ти справедливост. И грешиш. Мога да ви държа така, колкото пожелая, защото вече съм могъщ като бог и никой не може да ме спре!
— Няма да ни надвиеш — отвърна Оромис. — Дори боговете не живеят вечно.
При тези думи Галбаторикс изруга грозно.
— Философията ти не ме притеснява, жалък елфе! Аз съм най-великият магьосник и скоро ще бъда още по-велик. Смъртта няма да ме вземе. Ти обаче ще умреш. Ала първо ще страдаш. И двамата ще страдате неизмеримо, а после ще те убия, Оромис, и ще взема истинското ти сърце, Глаедр, и ще ми служите до края на времето.
— Никога! — извика старият елф.
И златният дракон отново чу дрънченето на мечове и брони.
Той бе изключил Оромис от ума си, докато траеше боят, ала връзката им бе много по-дълбока от съзнателната мисъл, така че веднага усети, когато елфът се вцепени, обездвижен от изпепеляващата болка в костите. Изплашен, Глаедр пусна крака на Торн и се опита да го изрита. Червеният дракон изрева от болка при удара, ала остана на мястото си. Магията на Галбаторикс държеше и двамата по местата им — никой не можеше да се отдръпне на повече от няколко метра в която и да е посока.