— Вайс хейл.
Когато енергията за възстановяване на раните й потече от него, краката му омекнаха и той трябваше да се облегне на стола.
— По-добре ли си? — попита, когато магията приключи работата си.
— По-добре съм — прошепна елфката и му се усмихна мъчително. Тя посочи към мястото, където допреди малко стоеше Варауг. — Убихме го… Убихме го и сме още живи.
— Изглеждаш изненадана.
— Толкова малко са успявали да убият Сянка и са оцелявали.
— Това е, защото са се борели сами, а не заедно като нас.
— Да, не като нас.
— Ти помогна на мен във Фардън Дур, а аз на теб — сега.
— Да.
— Сега аз трябва да те наричам Сенкоубиец.
— И двамата сме…
Сапфира ги изненада, надавайки дълъг скръбен вопъл. Все така плачейки, тя задращи с нокти по пода. Наоколо се разхвърчаха парчета камък. Опашката й се замята във всички посоки и порази мебелировката и мрачните портрети по стените.
— Няма го! — каза тя. — Няма го! Няма го завинаги!
— Сапфира, какво не е наред? — възкликна Аря. Когато драконката не отговори, елфката насочи въпроса към Ерагон.
Мразейки всяка дума, която изговаряше, той каза:
— Оромис и Глаедр са мъртви. Галбаторикс ги уби.
Аря залитна като ударена.
— Ах! — възкликна тя. После стисна облегалката на стола толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Сълзи изпълниха скосените й очи и покапаха по бузите. — Ерагон.
Елфката се пресегна и сграбчи рамото му и той изненадващо осъзна, че я държи в прегръдките си. Собствените му очи се насълзиха. Стисна зъби, в отчаян опит да не изгуби самообладание — ако започнеше да плаче, знаеше, че няма да може да спре.
Двамата с Аря останаха вкопчени един в друг дълго време, докато се успокояваха взаимно, а после елфката се отдръпна и попита:
— Как стана?
— Оромис получи един от пристъпите си и докато беше парализиран, Галбаторикс накара Муртаг да… — гласът на младежа секна и той поклати глава. — Ще чуеш, когато разкажа на Насуада. Тя трябва да знае за това, а не искам да ми се налага да го описвам повече от веднъж.
Аря кимна.
— Тогава да вървим при нея.
Изгрев
Докато Ерагон и Аря съпровождаха лейди Лорана надолу по стълбите на кулата, те срещнаха Бльодгарм и единадесетте елфически заклинатели, които тичаха нагоре, прескачайки по четири стъпала наведнъж.
— Сенкоубиецо! Аря! — възкликна една елфическа жена с дълга черна коса. — Ранени ли сте? Чухме риданията на Сапфира и помислихме, че някой от вас може да е умрял.
Ездача погледна към Аря. Клетвата му пред кралица Исланзади не му позволяваше да обсъжда Оромис или Глаедр в присъствието на някой, който не е от Ду Велденварден — като лейди Лорана — без позволението на кралицата, Аря или който и да е евентуален наследник на Исланзади на трона в Елесмера.
Елфката кимна и каза:
— Освобождавам те от клетвата ти, Ерагон. Освобождавам и двама ви. Говорете за тях с когото решите.
— Не, не сме ранени — отвърна Ездача. — Но Оромис и Глаедр паднаха в битка над Гил’еад.
Като един елфите извикаха от ужас и започнаха да го засипват с десетки въпроси.
Аря вдигна ръка и каза:
— Осъзнайте се. Сега не е времето и мястото да задоволявате любопитството си. Наоколо още има войници и не знаем кой може да ни подслушва. Крийте мъката в сърцата си, докато не бъдем на безопасно място. — Тя замълча и погледна Ерагон, а после продължи: — Ще ви разкажа всичко за смъртта им, когато науча подробностите.
— Нен оно веоната, Аря Дрьотнингу — промърмориха елфите.
— Чу ли повика ми? — попита Ерагон Бльодгарм.
— Да — отвърна косматият елф. — Дойдохме възможно най-бързо, ала между нас и вас имаше множество войници.
Ездача изви ръка пред гърдите си в традиционния елфически поздрав.
— Извинявам се, че ви изоставих, Бльодгарм-елда. В разгара на битката проявих глупост и прекалена самоувереност и заради грешката ми едва не умряхме.
— Няма нужда да се извиняваш, Сенкоубиецо. И ние допуснахме грешка, която обещавам, че няма да повторим. От днес нататък ще се бием редом с теб и Варден, без да пестим силите си.
Заедно те слязоха по стълбите в двора отвън. Варден бяха избили или заловили повечето от войниците в крепостта, а малцината, които още се биеха, се предадоха, щом видяха, че лейди Лорана е под опеката на бунтовниците. Тъй като стълбището бе твърде тясно за нея, Сапфира се бе спуснала от терасата на двора и ги чакаше, когато пристигнаха.