Пчелата бе така изпълнена с живот и толкова красива, че присъствието й върна волята за живот на Ерагон. Свят, който съдържаше такова невероятно създание, беше място, в което искаше да живее.
С огромно усилие на волята той измъкна лявата ръка изпод гърдите си и сграбчи стеблото на един близък храст. Като някакъв паразит Ерагон изсмука живота от растението, оставяйки го спаружено и кафяво. Последвалият прилив на енергия проясни ума му. Сега вече почувства страх; след като си бе възвърнал желанието да продължи съществуването си, в мрака отвъд виждаше единствено ужас.
Като се примъкна с усилие напред, той сграбчи друг храст, чиято жизненост вля в тялото си, след това трети, четвърти и така нататък, докато не възстанови напълно силите си. Изправи се и погледна редицата кафяви растения, простираща се зад него; горчив вкус изпълни устата му, когато видя какво е причинил.
Знаеше, че е бил невнимателен с магията и че ако бе умрял, безразсъдството му щеше да обрече Варден на сигурно поражение. Сега, като се замисли над действията си, глупостта му го накара да потръпне от срам. „Бром щеше да ми зашлеви една плесница, задето предизвиках подобна бъркотия“ — помисли си.
Той се върна при Слоун и вдигна касапина от земята. После се обърна на изток и започна да се отдалечава от Хелгринд, навлизайки в прикритието на една клисура. Десет минути по-късно, когато спря, за да провери за преследвачите си, видя облак прах, издигащ се в основата на планината, който му подсказа, че конниците са пристигнали при тъмната каменна кула.
Усмихна се. Слугите на Галбаторикс бяха твърде далеч, за да могат по-слабите магьосници сред тях да засекат неговия ум или този на Слоун. „Докато открият телата на Ра’зак — помисли си той, — ще съм пробягал няколко километра. Освен това те ще търсят дракон и Ездач, а не човек, който върви пеша“.
Успокоен, че не трябва да се безпокои за непосредствена атака, Ерагон продължи с предишния си ход: сравнително бърз и постоянен, който можеше да поддържа през целия ден.
Над него слънцето блестеше в златисто и бяло. Пред него се простираше огромна пустош, отделяща го от всякакво населено място. И в сърцето му проблеснаха наново надеждата и радостта.
Най-накрая Ра’зак бяха мъртви!
Най-сетне отмъщението му бе завършено — бе изпълнил дълга си към Гароу и Бром. И най-сетне се бе отървал от страха и гнева, които го бяха измъчвали, откакто Ра’зак за пръв път се появиха в Карвахол. Убийството им бе отнело много повече време, отколкото бе очаквал, но сега то беше вече факт и победата бе огромна. Ерагон си позволи да го изпълни чувството на удовлетворение от реализирането на подобно трудно начинание, макар и с помощта на Роран и Сапфира.
И все пак, за негова изненада, триумфът му нагарчаше, затъмнен от неочаквано усещане за загуба. Преследването на Ра’зак бе последната връзка с живота му в долината Паланкар и не му се искаше да я прекъсне, колкото и ужасен да бе този живот. Нещо повече, задачата му бе давала цел, когато нямаше такава. Тя бе причината да напусне дома си. Без нея сега усещаше празнота, запълвана преди от омразата му към Ра’зак.
Способността му да скърби за края на подобна мисия го ужаси и той се закле никога повече да не повтаря същата грешка. „Няма да допусна да се отдам дотолкова на борбата си срещу Империята, Муртаг и Галбаторикс, че да не мога да продължа напред към нещо друго, когато моментът настъпи… или по-лошо, че да се опитам да продължа конфликта, вместо да се приспособя към това, което ще го последва“. Ерагон реши да се отърси от противното си съжаление и да се отдаде изцяло на облекчението, че се е отървал от ужасното бреме на самоналожената си мисия и че единствените му задължения в момента са да се справи със сегашното положение.
Въодушевлението направи крачките му по-леки. Сега, когато Ра’зак ги нямаше, имаше чувството, че най-накрая може да изгради живота си не върху онова, което е бил някога, а върху това, което бе станал: Драконов ездач.
Усмихна се на неравния хоризонт, засмя се и се затича, без да го е грижа дали някой няма да го чуе. Гласът му се носеше из клисурата и всичко около него изглеждаше ново и красиво, пълно с обещания.
Да бродиш сам по земята
Червата на Ерагон изкъркориха.
Той лежеше по гръб, с присвити в коленете крака и разтриваше мускулите на бедрата си, след като бе тичал по-дълго и с по-голяма тежест от когато и да било преди. Точно тогава от корема му се разнесе силното къркорене. Звукът бе толкова неочакван, че Ездача скочи на крака и сграбчи тоягата си.
Вятърът фучеше над пустата земя. Слънцето бе залязло и в негово отсъствие всичко бе станало синкаво и лилаво. Нищо не се движеше, с изключение на стръковете трева и Слоун, чиито пръсти бавно се разтваряха и затваряха в отговор на някакво видение в омагьосаната му дрямка. Вкочаняващ студ възвестяваше настъпването на нощта.