Муртаг успява да надвие Ерагон и Сапфира с необяснима сила. Той обаче решава да ги пощади заради някогашното им приятелство. Преди да си тръгне обаче, взима Зар’рок от Ерагон, казвайки, че той му принадлежи, защото е наследство на по-големия син на Морзан. После разкрива, че не е единственият син на Клетвопрестъпника — другият е Ерагон. И двамата са синове на Селена, съпругата на Морзан. Близнаците са открили истината, когато са проникнали в съзнанието на Ерагон в деня на пристигането му във Фардън Дур.
Вцепенен от разкритието на Муртаг за родителите им, Ерагон се оттегля със Сапфира и най-накрая се събира отново с Роран и селяните от Карвахол, които са пристигнали в Пламтящите равнини точно навреме, за да помогнат на Варден в битката. Роран се сражава смело и успява да убие Близнаците.
Двамата се помиряват относно вината на Ерагон за смъртта на Гароу и Ездача се заклева да помогне на Роран да спаси Катрина от Ра’зак.
Портите на смъртта
Ерагон гледаше тъмната каменна кула, в която се криеха чудовищата, убили чичо му Гароу.
Лежеше по корем зад хребета на един пясъчен хълм, по който тук-там растяха самотни стръкове трева, бодливи храсти и малки кактуси с розови цветчета. Чупливите стебла на миналогодишната растителност убодоха дланите му, когато се придвижи пълзешком напред, за да види по-добре Хелгринд, извисяващ се над околната земя като черен кинжал, изригнал от недрата на земята.
Вечерното слънце бе нашарило ниските хълмове с дълги и тесни сенки, а далеч на запад озаряваше езерото Леона и там хоризонтът се превръщаше в трептяща златна ивица.
Вляво от себе си Ерагон чуваше равномерното дишане на братовчед си Роран, който лежеше до него. Обичайно недоловимото движение на въздуха му се струваше неестествено шумно заради изострения му слух — една от множеството промени, настъпили след преживяванията му по време на Агаети Бльодрен, елфическото Тържество на кръвната клетва.
Той обаче не обръщаше голямо внимание на това, докато гледаше върволицата от хора, които приближаваха подножието на Хелгринд, очевидно идващи от град Драс-Леона, намиращ се на няколко мили оттук. Начело вървеше група от двадесет и четирима мъже и жени, облечени в дебели кожени роби. Те се движеха с чудати и различни походки — куцаха и се тътреха, вървяха прегърбени и се поклащаха; олюляваха се на патерици или си помагаха с ръце, за да се оттласкват напред на странно късите си крака — разбираеми странности, осъзна Ерагон, тъй като на всеки от двадесет и четиримата му липсваше ръка или крак, или някаква комбинация от двете. Водачът им седеше изправен на носилка, носена от шестима роби с лъщяща от втритото масло кожа — поза, която се стори доста впечатляващо постижение на Ерагон, тъй като мъжът или жената — той не можеше да определи пола — представляваше само тяло и глава, върху която се извисяваше богато украсена кожена шапка, висока почти метър.
— Жреците на Хелгринд — промърмори той на Роран.
— Могат ли да използват магия?
— Може би. Не смея да изследвам кулата с ума си, докато не напуснат, защото, ако някой от тях е магьосник, ще усети досега ми, колкото и да е лек, и ще разберат, че сме тук.
Зад жреците крачеше бавно двойна колона от млади мъже, облечени в златисти одежди. Всеки от тях носеше квадратна метална рамка, разделена от дванадесет хоризонтални пръчки, на които висяха железни звънчета с размера на зимни репички. Половината от младите мъже поклащаха енергично своите рамки, когато пристъпваха с десен крак, и от тях се разнасяше скръбна какофония от звуци, докато другата половина ги разклащаха, когато пристъпваха с ляв крак, при което железните езици се удряха в железните камбанки и издаваха траурен звънтеж, който ехтеше над хълмовете. Псалтовете съпровождаха звънтенето с викове — стенеха и крещяха екзалтирано.
Зад тази гротескна процесия се влачеше като опашка на комета върволица от обитатели на Драс-Леона: благородници, търговци, няколко високопоставени военни командири и разнородна група от родените с по-малко късмет: работници, просяци и обикновени войници.
Ерагон се зачуди дали губернаторът на Драс-Леона, Маркъс Табор, не е някъде сред тези хора.
Жреците спряха в подножието на стръмния сипей, който обграждаше Хелгринд, и застанаха от двете страни на ръждива на цвят канара с гладък връх. Когато цялата процесия се събра пред грубоватия олтар, създанието на носилката се размърда и започна да припява с глас, който бе също толкова фалшив, колкото и стенанието на звънчетата. Думите на шамана бяха многократно заглушавани от поривите на вятъра, но Ерагон успя да долови отделни фрази на древния език — странно изкривени и грешно произнасяни, — изпъстрен с джуджешки и ургалски думи, всички те, обединени от архаичния диалект, на който говореше и самият Ездач. Онова, което успя да разбере, го накара да потрепери, тъй като в проповедта се говореше за неща, които бе по-добре да останат неизвестни, за жестока омраза, която векове наред бе набъбвала като цирей в тъмните пещери на човешките сърца, преди да бъде допусната да изригне в отсъствието на Ездачите — за кръв и лудост, за гнусни ритуали, изпълнявани в безлунни нощи.