— Тъй като си намерил за нужно да спасиш живота на този човек, при това с цената на немалко усилия и неприятности, не мога да отхвърля молбата ти и да обезсмисля жертвата ти. Ако Слоун издържи на изпитанието, пред което си го поставил, Гилдериен Мъдрия ще го пусне да премине и той ще получи стая, легло и храна. Повече не мога да обещая, защото всичко, което ще се случи после, ще зависи от него самия, ала ако той спази условията, които ти определи, тогава да, ще запалим светлина в неговата мрачна душа.
— Благодаря ви, Ваше Величество. Много сте щедра.
— Не, не е така. Тази война не ми позволява да бъда щедра, просто съм практична. Върви и свърши каквото смяташ за правилно, но бъди внимателен, Ерагон Сенкоубиец.
— Ваше Величество. — Той се поклони. — Мога ли да ви помоля за една последна услуга: не казвайте на Аря, Насуада или който и да е от Варден за сегашното ми положение. Не бих искал да се безпокоят за мен повече от необходимото, а и ще го научат съвсем скоро от Сапфира.
— Ще обмисля молбата ти.
Ерагон почака, но след като тя остана мълчалива и стана ясно, че не възнамерява да обяви решението си, сведе глава за втори път и отново каза:
— Благодаря ви.
Яркото изображение на повърхността на водата потрепна и изчезна в мрака, когато Ездача прекрати магията, използвана за създаването му. Той вдигна лице и се загледа в звездите, позволявайки на очите си да привикнат към бледата блещукаща светлина, която те излъчваха. После се отдалечи от скалата с локвата вода и се върна през тревата и храстите до лагера, където Слоун продължаваше да седи с изпънат гръб, неподвижен като ковано желязо.
Ерагон подритна едно камъче и шумът разкри приближаването му на Слоун, който обърна глава с бързината на птица.
— Взе ли решението си? — попита той.
— Да — отвърна Ездача. Спря и приклекна пред касапина, подпирайки се с ръка на земята. — Чуй ме добре, защото нямам намерение да повтарям. Всичко, което си извършил, е било от обич към Катрина или поне ти така казваш. Независимо дали ще го признаеш, или не, смятам, че си имал и други по-низки мотиви да желаеш да я разделиш от Роран: гняв… омраза… отмъстителност… и собствената си болка.
Устните на Слоун се превърнаха в тънки бели линии.
— Грешиш за мен.
— Не, не мисля. И тъй като съвестта ми ме възпира да те убия, наказанието ти ще бъде най-ужасното, което мога да измисля, като изключим смъртта. Убеден съм, че онова, което каза преди, е вярно: че Катрина е по-важна за теб от всичко друго на света. Затова наказанието ти е следното: никога повече няма да видиш, докоснеш или размениш дума с дъщеря си, дори и в сетния си час, и ще живееш със знанието, че тя е с Роран и двамата са щастливи заедно без теб.
Слоун си пое въздух през стиснатите зъби.
— Това ли е наказанието ти? Ха! Не можеш да ми го наложиш, нямаш затвор, в който да ме задържиш.
— Не съм приключил. Ще ти го наложа, като ми се закълнеш на елфическия език — на езика на истината и магията — да изтърпиш наказанието си.
— Не можеш да ме принудиш да дам дума — изръмжа Слоун. — Дори и с мъчения.
— Мога и няма да те измъчвам. Нещо повече, ще те обвържа със заклинание, което ще те принуждава да пътуваш на север, докато не стигнеш елфическия град Елесмера, който се намира дълбоко в сърцето на Ду Велденварден. Може да се опиташ да устоиш на подтика, но колкото и дълго да се бориш с магията, тя ще те тормози като сърбеж, който не можеш да почешеш, докато не изпълниш изискването й да достигнеш елфическите земи.
— Нямаш ли смелостта да ме убиеш сам? — попита касапинът. — Твърде голям страхливец си, за да ми прережеш гърлото, така че ще ме накараш да бродя сляп и изгубен през пустошта, докато времето и зверовете не ме убият? — Той се изплю вляво от Ерагон. — Ти не си нищо повече от жалкото отроче на болна от гангрена отрепка. Копеле, това си ти, необлизано пале; оцапан с нечистотии дребен пор; гнусен злодей и отровна жаба; хленчещото изчадие на тлъста крава. Не бих ти дал и последната си коричка, дори да умираш от глад, или капка вода, ако гориш, или просешки гроб, ако беше мъртъв. Имаш гной вместо костен мозък и плесен в главата, а освен това си и жалък мухльо.
Ерагон си помисли, че в сквернословието на Слоун има нещо впечатляващо, макар че възхищението не му пречеше да изпитва желанието да извие врата на касапина или поне да му отвърне със същото. Възпря го единствено подозрението, че Слоун нарочно се опитва да го разяри дотолкова, че да го убие и така да го дари с бърза и незаслужена смърт.