Рязко се обръщам. Но на другата страна на улицата няма нищо особено — двуетажна къща с остатъци от отровновиолетова боя, фалшиви колони, нито едно здраво стъкло, отворът на входа, висок етаж и половина, зее тъмен. Къща като къща, но Шчекн гледа именно към нея, застанал в поза на най-напрегнато внимание. Приклекнал е на свитите си пружиннращи лапи, свел с ниско главата си и е наострил малките си триъгълни уши. Ледени тръпки пробягват по гърба ми — откакто сме тръгнали по маршрута, Шчекн още нито веднъж не е заставал в тази рядка поза. Зад нас отчаяно подрънкват звънчета и изведнъж става тихо. Само дъждът ромоли.
— От кой прозорец? — питам аз.
— Не знам. — Шчекн плавно завърта главата си отдясно наляво. — Не е от прозорците. Искаш ли да видим? Но вече е по-малко… — Тежката глава бавно се надига. — Край. Както винаги.
— Какво?
— Както в началото е.
— Опасно ли е?
— От самото начало е опасно. Малко. А сега беше много. И пак е както в началото.
— Хора ли бяха? Или звяр?
— Много голяма злоба. Не е ясно.
Поглеждам към парка. Лудия палячо го няма и нищо не може да се различи в плътната мокра зеленина.
Вандерхузе страшно се тревожи. Диктувам донесението. Вандерхузе се страхува, че това е било засада и че палячото е трябвало да ми отвлече вниманието. Не може и не може да проумее, че в такъв случай засадата би успала, защото палячото наистина така ми привлече вниманието, че нищо не виждах и не чувах освен него. Вандерхузе предлага да ни изпрати подкрепление, но аз отказвам. Възложили са ни нищо и никаква работа и по всяка вероятност самите нас скоро ще ни изтеглят оттук и ще ни прехвърлят като подкрепление, да речем, на споменатия Еспада.
Съобщение от групата на Еспада; обстрелвали го. С трасиращи куршуми. Изглежда, било е предупреждаваща стрелба. Еспада продължава да напредва. Ние също. Вандерхузе е развълнуван до краен предел, гласът му е съвсем жален.
С капитана май че не ни провървя. Капитанът на Еспада е прогресор. Капитанът на Желтухин е прогресор. А на нас — Вандерхузе. Редно е да бъде така, разбира се: Еспада ще влезе в контакт, Рем е основният доставчик на информация, а ние с Шчекн просто сме пеши разузнавачи в пуст безопасен район. Но когато нещо се случи — а то винаги нещо се случва, — ще се наложи да разчитаме само на себе си. В края на краищата старият мил Вандерхузе е всичко на всичко междузвезден пилот, опитен космически вълк. В плътта и кръвта му се е просмукала инструкция 06/03: „При откриване на признаци на разумен живот на планетата незабавно стартирай, като по възможност унищожиш всички следи от пребиваването си…“ А тук какво става — предупредителна стрелба, съвсем очевидно нежелание да се влезе в контакт и никой не само че не се кани да стартира незабавни, а напротив — всеки продължава да напредва и изобщо да си търси белята…
Къщите стават все по-високи и все по-разкошни. Изтъркан, плесенясал разкош. На банкета от лявата страна е спряла извънредно дълга колона от всякакви камиони. Очевидно тук движението е било отляво. Много от камионите са открити и в каросериите е натрупана покъщнина. Всичко това прилича на следи от масова евакуация, само не е ясно защо са се движили към центъра на града. Може би са отивали към пристанището?
Шчекн внезапно спира и изкарва триъгълните си уши от гъстата козина на темето. Съвсем близо сме до кръстовището, то е пусто и булевардът след него също е пуст, доколкото може да се види през сивата пелена.
— Воня — казва Шчекн. И като се забавя малко, добавя: — Зверове. — И след още малко допълва: — Много. Идват насам. Отляво.
Сега и аз усещам тази миризма, но това е само мирисът на прогизналата ръжда от камионите. И внезапно: тропот на хиляди крака и потракване на челюсти, скимтене, глух вой, ръмжене и сумтене. Хиляди крака. Хиляди гърла. Глутница. Озъртам се, търся подходящ вход, за да избегна срещата.
— Глупости — казва Шчекн. — Кучета.
В същия миг от пресечката вляво шурна. Кучета. Стотици кучета. Хиляди. Плътен сиво-жълто-черен поток, трополящ, скимтящ, остро вонящ на мокра кучешка козина. Челото на потока вече нахлу в пресечката отдясно, а потокът блика ли, блика, но ето че няколко кучета се отделят от глутницата и рязко свиват към нас — едри проскубани животни, измършавели, с кичури скапваща козина. Зли, щъкащи очи, жълти, олигавени зъби. С тънко, сякаш жално лаене те се приближават в лек тръс и не направо, а по някаква усукана дъга, като извиват прегърбените си туловища и прибират под себе си потрепващите опашки.
— В къщата — реве Вандерхузе. — Ама защо стоите? Влизайте в къщата!
Моля го да не вдига врява. Пъхам ръката си в джоба на комбинезона и стисвам ръкохватката на скорчера. Шчекн казва: