И тутакси разбрах още нещо. По-скоро не разбрах, а почувствувах. Или още по-точно — заподозрях, че от цялата тази обемиста папка, от цялото това изобилие на книжа, от всичките тези пожълтели драскаиици няма да излезе нищо, освен може би още няколко имена и грамадна купчина нови въпроси, които пак няма да имат никакво отношение към въпроса как.
1 юни 78 година
НАКРАТКО ЗА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ПАПКАТА
В 14:23 завърших описа на съдържанието.
По-голямата част от книжата представляваха документи, както разбрах, написани от ръката на самия Абалкин.
Първо, там беше неговият отчет за участието му в операцията „Мъртъв свят“ на планетата Надежда — седемдесет и шест страници, изписани с четлив, едър почерк почти без поправки. Прегледах бегло тези страници. Абалкин разказваше как докато са търсили някакъв обект (не схванах точно какъв), двамата с главанака Шчекн пресекли изоставения град и били едни от първите, които влезли в контакт с последните нещастни аборигени.
Преди петнайсетина години Надежда и нейната необикновена участ бяха предмет на всеобщо обсъждане на Земята, пък и досега са притча во язицек като зловещо предупреждение за всички обитаеми светове във Вселената и като свидетелство за най-неотдавнашната и най-сериозната намеса на Странниците в съдбата на другите цивилизации. Днес се смята за установено със сигурност, че през своя последен век обитателите на Надежда са загубили контрол над развитието на технологията и на практика необратимо са нарушили екологичното равновесие. Природата била унищожена. Отпадъците от промишлеността, отпадъците от безумните и отчаяни опити да се оправи положението толкова замърсили планетата, че местното човечество, връхлетяно от цял комплекс генетични заболявания, било обречено на пълно подивяване и неизбежно измиране. Генетичните структури на Надежда побеснели. Всъщност, доколкото зная, досега никой от нас така и не е разкрил механизма на това побесняване. Ръв всеки случай никой от нашите биолози досега не е успял да възпроизведе модела на този процес. Побесняване на генетичните структури. Външно то изглеждало като стремително, нелинейно във времето ускоряване на темповете, с които се развива всеки що-годе сложен организъм. Що се отнася до човека, то до дванайсетгодишна възраст той се развивал, общо взето, нормално, а след това започвал стремително да възмъжава и още по-стремително да старее. На шестнайсет години той изглеждал трийсет и пет годишен, а на деветнайсет обикновено умирал от старост.
Естествено подобна цивилизация нямала никакви исторически перспективи, но тогава дошли Странниците. За първи път, доколкото на нас ни е известно, те активно се намесили в живота на чужд свят. Сега може да се смята за установено, че те успели да отведат по-голямата част от населението на Надежда през междупространствени тунели и очевидно да го спасят. (Къде били отведени тези милиарди нещастни болни хора, къде са те сега и какво е станало с тях ние, разбира се, не знаем и по всичко личи, че скоро няма да узнаем.)
Абалкин взел участие само в началото на операцията „Мъртъв свят“ и ролята, която му била отредена в нея, била доста скромна. Макар че, ако я оценим от принципна гледна точка, той бил първият (и засега единствен) прогресор-землянин, който имал възможност да работи заедно с представител на разумна нехуманоидна раса.
Като преглеждах отчета, открих, че Абалкин споменава там доста много имена, но останах с впечатление, че трябва да обърна внимание само на Шчекн. Известно ми беше, че сега на Земята има цяло представителство на главанаците и може би си струваше да изясня дали този Шчекн не е сред тях. Абалкин беше писал за него с такава топлота, че не изключвах възможността да се срещне със стария си приятел. До този момент вече бях забелязал, че Абалкин има особено отношение към „по-малките братя“ — на главанаците беше отделил няколко години от живота си, на Гиганда беше станал кучкар… и изобщо.