Ернст-Юлий Хорн, наставникът на Абалкин в училището за прогресори, вече не беше между живите. През 72 г. той загинал на Венера при изкачването на връх Строгов.
Лекарят Ромуалд Кресеску бил на някаква планета Лу, която явно се намираше извън пределите на досегаемостта. Никога даже не бях чувал за такава планета, но тъй като Кресеску беше прогресор, можеше да се предположи, че тази планета е обитаема. Интересно беше обаче, че дядката (на сто и шестнайсет години!) беше оставил в ГВИ своя последен домашен адрес, придружен от следното характерно послание: „Моята внучка и нейният мъж винаги ще се радват да посрещнат на този адрес всеки от моите възпитаници.“ Можеше да се предполага, че възпитаниците му обичат своето старче и честичко го посещават. Трябваше да имам предвид това обстоятелство.
С останалите двама ми провървя.
Сергей Павлович Федосеев, учителят на Абалкин, бил жив и здрав и живеел на брега на Аятското езеро във вила с многозначителното име „Комарите“. Той също беше надхвърлил стоте години и очевидно беше или извънредно скромен, или затворен човек, защото не съобщаваше за себе си нищо освен адреса. Всички останали данни бяха официални: завършил това и това, археолог. Учител. И толкова. Също като своя ученик Лев Абалкин. Както се казва, май бяха от един дол дренки… А между другото, щом направих в ГВИ съответното допълнително запитване, стана ясно, че Сергей Павлович е автор на повече от трийсет статии по археология, участвувал е в осем археологически експедиции (в Северозападна Азия) и в три евразийски конференции на учителите. Освен това в „Комарите“ той организирал личен музей за палеолита в Северен Урал с регионално значение. Ето какъв човек излезе. Реших да се свържа с него в най-близко време.
А виж, при Ядвига Михайловна Леканова ме очакваше малка изненада. Лекарите-педиатри рядко сменят своята професия и донякъде вече си представях една бабка — кожа и кости, прегърбена под невъобразимия товар на специфичния и фактически най-ценния в света опит, бодро ситняща по все същите коридори на сиктивкарския интернат. Ситняща ли — друг път! Известно време тя наистина практикувала педиатрия, и то именно в Сиктивкар, Но после се преквалифицирала в етнолог и дори нещо повече — занимавала се последователно с ксенология, патоксенология, сравнителна психология и левелометрия, като във всички тези не чак дотам свързани помежду си науки явно преуспяла, ако се съди по количеството на публикуваните трудове и по ръководните длъжности, заемани от нея. През последния четвърт век Ядвига Михайловна имала възможност да работи в шест различни организации и институти, а сега работеше в седми — в подвижния Институт по земна етнология в басейна на Амазонка. Тя нямаше адрес, на желаещите се предлагаше да се свържат с нея чрез стационара на института в Манаос. Какво пък, и на туй благодарим, макар че естествено беше съмнително в сегашното си състояние моят клиент да се помъкне при нея в тези все още първобитни дебри.
Съвсем очевидно беше, че трябва да започна с учителя. Взех папката под мишница, качих се на глайдера и полетях към Аятското езеро.
1 юни 78 година
УЧИТЕЛЯТ НА ЛЕВ АБАЛКИН
Въпреки опасенията ми, вила „Комарите“ бе кацнала на края на стръмния бряг над водата, открита от всички страни, и там нямаше комари. Стопанинът ме посрещна, без да се учудва и доста приветливо. Настанихме се на верандата в плетени кресла около кръгла антикварна масичка, на която имаше купа с пресни малини, кана с мляко и няколко чаши.
Повторно се извиних, че нахълтах така, и отново извиненията ми бяха приети с мълчаливо кимване. Той спокойно очакваше да продължа и ме гледаше някак равнодушно, и изобщо лицето му беше малко подвижно, всъщност както на повечето такива старци, които на своите сто и повече години са запазили мислите си напълно ясни и тялото си съвсем здраво. Лицето му беше ъгловато, мургаво от загар, почти без бръчки, с големи гъсти вежди, щръкнали напред над очите като козирки. Интересно беше, че дясната му вежда беше черна като смола, а лявата — бяла, именно бяла, а не посивяла.
Подробно се представих и изложих своята легенда. Бях журналист, по професия зоопсихолог, и сега събирах материали за книга, посветена на контактите на човека с главанаците… И така нататък, и така нататък…
Признавам си, че през цялото време таях някаква надежда още в самото начало, докато редях лъжите си, да бъда прекъснат с възгласа: „Почакайте, моля ви! Та Лев беше при мен буквално вчера!“ Обаче не ме прекъсваха и се наложи да довърша всичко до края — да представя с най-умния си вид всичките си набързо скалъпени разсъждения, че творческата личност се формира в детството, тъкмо в детството, а не в преходната възраст между детството и юношеството, не в юношеството и не чак в зрялата възраст естествено, че именно се формира, а не, да кажем, просто се залага началото й или там се заражда… Отгоре на това, когато накрая съвсем се изчерпах, старецът мълча още цяла минута и после неочаквано попита какви са тези главанаци.