Томас Стърнс Елиът
Бърнт Нортън1
I
Настоящето й миналото време
навярно заедно минават в бъдещето време,
а бъдещето се съдържа в миналото.
Ако цялото време винаги съществува,
цялото време е непоправимо.
Което е могло да бъде, е абстракция —
постоянна възможност
само в света на разсъжденията.
Което е могло да бъде и което е
сочат към един и същи край — все в настоящето.
Стъпки отекват в паметта
през прохода, по който не поехме,
към врата, която не отворихме
към градината с розите. Моите думи отекват
така във вашето съзнание.
Но какъв е смисълът
да разтревожваме прахта по чаша с розови листа
не зная.
Други екове
обитават градината. Да ги следваме ли?
Бързо, каза птицата, открий ги, стигни ги
зад ъгъла. През първата врата
към първия ни свят, да следваме ли
измамния глас на дрозда? Към първия ни свят.
Там бяха те, достойни и невидими,
стъпваха без допир върху мъртвите листа
в есенната топлина през въздуха трептящ,
и птицата извика в отговор
на нечута музика, укрита в храстите,
и невидим поглед блесна, тъй като
розите изглеждаха като разглеждани цветя.
Те бяха там — наши гости — и приети, и приемащи.
Ние отивахме, те също, с церемониална стъпка
по пустата алея към чимширения кръг
да хвърлим поглед във изпразнения шадраван.
Сух шадраван, бетонът — сух, кафяв — ръбът му.
И шадраванът се напълни със вода от слънцето,
и лотос се издигна, тихо, тихо,
повърхността блестеше от сърцето на светлината —
те бяха тук, зад нас, отразени в шадравана.
Внезапно мина облак — шадраванът се изпразни.
Върви, каза птицата, понеже бяха пълни със деца листата,
скрити възбудено, смеха си затаили.
Върви, върви, върви — каза птицата, — Родът човешки
не понася твърде много реалност.
Миналото време и бъдещето време,
което е могло да бъде и което е,
сочат към един и същи край — все в настоящето.
II
Сапфир и чесън сред калта
в търкалящата ос са впити.
Трептяща, струната в кръвта
под белега втвърден запява —
войните древни помирява.
Танца във вената, в гърдите,
на лимфата ни кръговрата
потокът звезден очертава —
в дървото лете те политат,
трептим и ние в светлините
предначертани сред листата
и слушаме в калта под нас
глиган и хрътка как със бяс
се гонят пак и в този час —
но примирени сред звездите.
В неподвижната точка на кръжащия свят. Нито от плът, нито без плът,
ни от, ни към; в неподвижната точка е танцът.
Но не е застой, нито движение. И не го наричайте устойчивост,
в която минало и бъдеще се сливат. Нито е движение от или към,
нито възход, нито падение. Ако не беше тази точка — неподвижната —
не би имало танц, а има само танц.
Мога само да кажа — били сме ТАМ: но не мога да кажа къде.
И не мога да кажа за колко, понеже то не е място във времето.
Вътрешна освободеност е от земните желания,
спасение от действия и от страдания, спасение
от външни или вътрешни принуди, но все пак сред обкръжение
на сетивна благодат — на бяла светлина, спокойна и вълнуваща,
Erhebung3 без движение, съсредоточеност
без откъсване, нов свят, а всъщност
старият — но вече обяснен, разбран,
окръглил личната радост,
размагьосал личния ужас.
И все пак веригите на минало и бъдеще,
вплетени в безсилието на променливото тяло,
пазят човечеството от Небето и от Ада,
които са непоносими за плътта.
Времето — минало и бъдеще —
оставя малко място за съзнанието.
Да осъзнаваш значи да не бъдеш във времето,
Но само във времето мигът на градината е розите,
мигът на беседката, по която бие дъждът,
мигът на обветрената черква с падащия дим
може да бъде запомнен; замесен в миналото и бъдещето.
Само чрез времето се побеждава времето.
III
Тук е мястото на недоволството —
времето назад и времето напред
в мъждива светлина: не дневна светлина,
която надарява формите със ясна окончателност
и превръща сенките в преходна красота
с въртене бавно, предполагащо трайност,
не тъмнина, душата да пречисти,
телесното да обезсмисли чрез лишения
и да оттегли любовта от мимолетното.
Нито обилие, ни празнота. Само проблясък
по напрегнати износени от времето лица,
отвлечени от помрачение чрез развлечения,
пълни с помисли, изпразнени от съдържание
в подпухнала апатия без съсредоточеност
хора и хартии, за вихрени от ледения вятър,
който духа преди и след времето,
вятър вдишван и издишван от нездрави дробове,
времето назад и времето напред.
Оригване на боледуващи души
в повехнал въздух: мудните
са понесени от вятъра, помитащ лондонските мрачни хълмове.
Хампстед и Клъркънуел, Кампдън и Пътни,
Хайгейт, Примроуз и Лъдгейт. Не,
тук няма тъмнина, в този бърборещ свят.
вернуться
2
„Макар че логосът е присъщ на всички, повечето хора живеят, като че ли имат собствено разбиране за всичко“, „Пътят нагоре и пътят надолу са един и същи път“ — Хераклит.
~ 1 ~