Историите в „Брод през световете“ дебнат, изненадват, повалят и хапят от самото начало до неочаквания си край.
Георги Връбчев
$type=Предговор
Утро
Terrae Filius1
Пътят е прав. Простира се в равнината и не кривва дори с градус наляво или надясно. Пътят е изпънат като натегната струна на китара. Аха-аха и да зазвъни. По него се валят боклуци, хартии, смачкана пластмаса, изкорубени мебели, скъсани дрехи, тук-там валма бурени, а понякога и хора. Паднали или загубени. Хора без път, нищо че са на него. Хора, които се лутат. Луди хора, които скубят коси и крещят към небето. Други хора, които човъркат с пръст кожата си, правят рани, в които бъркат и после облизват кръвта. Правят крачки, а после пак сядат, за да повторят процедурата. Най-хубава е нощта, когато става хладно, звездите обсипват небето с тлеещи светлинки, а в далечината се чува лаят на хиените, воят на койотите и от време на време рев на лъв или друг едър хищник. Помня деня, когато тръгнах. Беше есенен ден в началото на ноември. Времето бе тихо, спокойно и мирно. Листата се отрупваха с разноцветна премяна. Като при последно причастие. Край пътя вирееха хризантеми, божури и „семейно щастие“. Знаете ли го това цвете — розови цветчета с форма на сърчица. Чуваха се ангелогласни трели. Небето бе синьо. Толкова синьо, че ако застанеш на ръце, все едно се къпеш в морето. В такъв ден тръгнах. Поех по пътя. След време се появиха първите хора, които се движеха срещу мен. Те ме обградиха и започнаха да ме поучават. Това какво е, онова какво е, това какво значи, онова какво значи, къде е пътят, завива ли или не, има ли шосета до него и как се стига до края му. Изслушвах ги, някои даже разбирах, но продължавах все напред. Не бързах. Знаех, че пътят е тук, че е за мен и че един ден все ще стигна до края му. Интересно ми е какво има там. Дали има огромна светлина, нещо като слънце, но земно такова. Дали има мистичен град с високи стени, кули с бойници на тях, къщи с бели варосани стени и островърхи покриви. Дали пък няма огромна бездна, от която надничат всякакви гнусни твари, всички страхове и болести, а полуразложени ръце се протягат към мен и ме дърпат надолу, за да ме завлекат и нахранят. Може да има и безбрежен океан, на чийто бряг ме очаква лодка, която да ме понесе по гладката водна повърхност към непознати светове. Надявам се да е град — светещ и топъл. С калдъръмени улици, малки бели къщи с дворове и много цветя — хризантеми, рози, невени, божури, „семейно щастие“, кокичета, теменужки, нарциси… И до всяка входна врата да водят четири-пет дървени стъпала. Дядовци и баби да седят на пейките и да си говорят спокойно, усмихнати и щастливи. Надявам се, че няма да има деца. Не може да няма, но се надявам да са съвсем малко. Ще ми се целият град да е населен само с възрастни хора.
Но да се върна на пътя. Вървях бавно и що-годе спокойно. Имаше изненади, но не и сътресения. Знаех, че няма всичко да е гладко и по вода, но вярвах, че ще се справя. Човек не трябва да се отказва, когато знае, че е стъпил на верния път. Трябва да върви стъпка след стъпка, ляв крак след десен, да не брои крачките, да се оглежда и попива света, защото е шарен. И защото не знае какво го очаква в края на пътя. Там, където има всичко и няма нищо. Не трябва да очаква нищо, защото почти никога не се получава. Даденост и бреме вървят ръка за ръка като две близначета. Точно както са Съдбата и Смъртта. Едната в червена рокля, а другата в черна роба.
Видях ги неведнъж да минават покрай мен. Видях ги как прегърнаха един мъж с трескав поглед и нервни тикове.
Доста хора се движеха по-бързо от мен и ме подминаваха. Един от тях изглеждаше така, сякаш е много болен. Слаб, изтощен, потен и с нездрав жълтеникав тен. Но бързаше, подмина ме. Привикнах се след него:
— Човече, накъде бързаш? Не знаеш ли, че краят на пътя е винаги там. Всички ще стигнем.
— Глупак. Първите са първи винаги — изсумтя той и пестеше глътките въздух.
После го видях. Бе паднал по очи. Прах бе залепнала по потния му врат. Едната ръка бе протегната и изпъната напред, а пръстите бяха свити като нокти на орлова птица. „Ето, виждаш ли, че няма смисъл да се бърза“, казах му аз. Наведох се, хванах го за краката и го издърпах встрани от пътя. Натрупах камъни върху болното му и вече ненужно тяло. А хората вървяха, гледаха ме и се чудеха защо си губя времето.