— Ето, ти. Ти пишеш за хората. За да четат те. Ти можеш да представиш фантазията си, но аз не мога да дам душата си.
Замълчахме, докато аз крадешком опитвах да изброя луничките на рамото ѝ. После станахме и отидохме на плаж. Цял ден се къпахме, четохме в удобните шезлонги и говорихме, говорихме, говорихме. Никога не бях чувствал човешко същество толкова близо до себе си. Момичето и морето, морето в очите на момичето! Бях влюбен, тотално и неспасяемо!
Дали заради лятото и красивото крайбрежие, или заради магията на това момиче? Какво ли значение имаше!
Вечерта се разбрахме да се срещнем на рибарския док и след нейното задължително плуване, да вечеряме някъде. Отново наблюдавах елегантното ѝ излизане от водата, мократа кожа, косата, спускаща се по раменете, по голия гръб. Наведох се и докоснах устните ѝ с моите. Беше солена!
Тя се разсмя, когато ѝ казах това.
— Сигурно е от водата! Нали знаеш как те изпълва целия? — отвърна ми и изтича покрай мен.
Догоних я и я прегърнах през кръста, целунах морето в очите ѝ, целунах ръцете ѝ, погалих бялата кожа и докоснах всяка луничка, а тя се усмихваше и разроши косата ми. Дръпна ме за ръка и ме заведе обратно на дока, скочи пъргаво в една лодка и ме подкани закачливо да отида при нея. Стъпвайки на лодката, усетих вълнението под нея, движението на водата, която я полюшваше почти любовно. Прегърнах момичето и легнахме на дъното сред въжета, мрежи и скъсана спасителна жилетка. Красивото ѝ голо тяло изгря над мен по-бяло от луна. Тихите стенания на удоволствие потънаха сред вълните, клокочещи под кила.
А после лежахме в блажена умора един до друг и хванати за ръце. Гледахме звездното небе над нас и мълчахме. Единствено докосващите се пръсти на ръцете ни играеха един с друг в нежни ласки като пухчета на тополи през май.
На следния ден я потърсих в кафенето, на плажа, седях цял ден и вечер на дока, но тя така и не се появи. Момичето с море в очите сякаш бе изчезнало. Успокоявах се, че може би внезапно се е разболяла, че нещо се е случило, а тя ми няма нито телефона, нито нищо… Господи, дори не знаех как се казва!
Няколко дни се лутах, по цели нощи обикалях доковете и я търсех. Нищо! Безрезултатно. Минаха седмица, две. Реших да оставя морето в миналото, зад гърба си, да се прибера и… да започна отначало.
Последна вечер в Бургас. Излязох отново без никаква надежда и отидох на дока. Исках да поседя там, където я видях да излиза от водата и където разменихме първите си думи. Да наблюдавам лунната пътека и звездите, да вдишам чистия въздух на морската магия, която оживя в любовта ми към това момиче.
Излегнах се на дока и вдигнах поглед в небето, сякаш се върнах в онзи миг, когато двамата лежахме на дъното на лодката и се наслаждавахме на споделената топлина. Колко ми се искаше тя да е отново тук, да я докосвам, да играя с червената ѝ коса и да танцувам с върховете на пръстите си по нежното лице. А усещах единствено празнота. Сякаш част от мен бе откъсната и хвърлена на вълците.
Тогава усетих лек допир. Затворих очи. Помръднах пръсти и докоснах ръка. Тя се беше върнала, зарадвах се и продължих играта. Докосвах ръката, галех я нежно и сам се оставях моята да бъде докосвана.
— Къде се изгуби? Защо ме изостави? — попитах съвсем тихичко малко по-късно.
Отговори ми клокоченето на водата, миеща киловете на лодките. Надигнах се леко. До мен нямаше никого. Тънката бяла ръка, която ме докосваше, се показваше изпод ръба на дока. Помислих си „Това момиче е лудо! Стои във водата и си играе с мен!“. Усмихнах се. Бавно се извъртях, без да пускам пръстите ѝ и погледнах във водата. Викът ми се разнесе над града, пълен със страх и болка. Видях бялото ѝ лице да плува сред облак от разпилени червени коси, а очите оцъклени се взираха отвъд мен. В следващия миг я издърпах от водата и започнах да правя изкуствено дишане. А устните ѝ бяха ледени, но също толкова солени, както когато я целунах за първи път.
$type=Разказ
С различни очи
Допреди няколко месеца Димитър бе пощенски служител. Отиваше на работа в седем и половина, ползваше обедната си почивка, за да хапне на крак баница с праз и после се връщаше на работа. В осемнадесет си тръгваше уморен. Минаваше по булеварда, от чиито две страни растяха букове и брези. Пролет и есен му беше много приятно, а през лятото сенките го спасяваха от жаркото слънце. Зимата разкривяваше клоните им и дърветата му изглеждаха по-скоро ужасяващи — като костеливи ръце, протегнати от пръстта. Допреди няколко месеца… След това изтри един лотариен билет и се оказа милионер. Никога не бе вярвал, че това може да му случи, но ето че съдбата го изненада. Вече четиридесетгодишния мъж, който живееше сам и под наем, можеше да си позволи… всичко.