Димитър напусна работа, купи си мезонет в новопостроен жилищен комплекс в полите на Витоша. След това се разходи до няколко автокъщи и представителства на европейски марки автомобили. В крайна сметка се сдоби с луксозно високопроходимо возило. Обзаведе мезонета си с помощта на дизайнер от Франция. След което започна да скучае. Не му се налагаше да става за работа, не му се налагаше да ходи някъде. Никой не го търсеше, като не се брояха далечните роднини, които се опитваха да измъкнат нещо от него. Изключително скъпия му смартфон прашасваше на скъпата му холна маса от африканска дървесина, която се добива само в една област на държава, чието име не можеше да произнесе.
Така минаха няколко месеца. Изгледа всички филми, които бе искал да гледа, прочете един куп книги, превъртя десетки игри на компютъра си и накрая остана без дейност. Апартаментът бе тих. Чуваше сърцето си и кръвта, която блъска в ушите му. Сам. Сети се за най-краткия разказ на ужасите, който бе чел: „Последния човек на Земята седеше в стаята си. Изведнъж на вратата се почука…“. Точно така се чувстваше. Само че това почукване, което да го извади от убийственото равновесие, така и не се случваше.
Излезе и се запъти към гаража. В последния момент размисли и мина през портала пеш. Пазачът на будката за охрана го поздрави учтиво и го изгледа учудено. Никога не бе виждал обитателите на комплекса да ходят пеш извън територията, която охранява.
Димитър се спусна по тротоара, вдишвайки планинския въздух с аромат на билки и мокра пръст. Отби се в квартален фризьорски салон чисто импулсивно. С нежелание свали слънчевите си очила. Мразеше учудените погледи, когато хората забелязваха двете му различни очи — едното синьо, другото — кафяво. Така се беше родил, но когато стана ученик започнаха проблемите му, подигравките от съученици, тормоза, обидите. Израсна с тях — свит и срамежлив. Като по-голям започна да носи очила, които не махаше дори в мрачен, дъждовен ден. Предпочиташе да е на сигурно зад тъмните стъкла, дори и да го смятаха за особняк. Беше изчел всичко за хетерохромията, търсейки начин да постигне нормалност и да отстрани този проблем, който го потискаше, но… лечение нямаше. Принуди се да живее с нея, но винаги, когато сваляше очилата си, изпитваше притеснение, дланите му се изпотяваха и ръцете му трепереха.
Както и сега. Фризьорката го изгледа странно, а после се опита да завърже разговор. Виждайки неговата неподатливост, скоро млъкна. Двадесет минути по-късно Димитър излезе и продължи разходката си, осигурявайки си комфорт зад черните стъкла. Мислите му се върнаха в миналото. Единственото хубаво нещо, което му се случи, заради заболяването, бе срещата му с Виктория. Преместиха я в класа му през втория срок на единадесети клас. Единствено тя от всичките му съученици не му се подиграваше и разговаряха през голямото междучасие. Случи се така, че тези разговори ставаха все по-задълбочени и двете деца изпитаха по-дълбоки чувства. Димитър започна да я изпраща, да се заседяват на пейка в парка, разговаряйки за литература, кино, музика. Времето с Вики му се струваше вълшебство, бягство в един паралелен свят, където той е нормален и пълноценен младеж.
Един ден в парка Вики му каза:
— Може ли да целуна очите ти?
Митко се сепна. Никога досега не бе споменавала очите му, никога! Изчерви се, а дланите му моментално се изпотиха, което го притесни още повече. А това с целувката… не можеше да си представи какво се крие зад тези думи, дали опит за подигравка, или…
Преди да отговори Вики се наведе и първо целуна лявото му око — кафявото, премлясна и целуна и другото — синьото. После се усмихна и хвана лицето му с длани:
— Не само че са различни на цвят, но са различни и на вкус. Кафявото е… малко като карамел, а другото — има вкус на ванилия.
После го целуна в устата. Дълго и страстно! Това бе първата му целувка с жена. Същата вечер се прибра вкъщи и дълго не можа да заспи от вълнение. Нямаше търпение да се срещне на другия ден с Вики, да я държи за ръка, да докосва косата ѝ.
Реши да седне в едно кафене на открито, тъй като бе топло и слънцето напичаше. От ходенето се беше изпотил. Имаше нужда да почине, да се разхлади и да сложи мислите си в ред. Поръча тоник и дълго кафе с мляко и мед и се отпусна в пластмасовия стол.
Мислите му отлетяха назад в миналото.
На следващия ден Виктория не дойде на училище, била болна, каза им класната им. Димитър посърна. Прибра се тъжен. На входната врата видя листче, забодено с кабарче, на което пишеше неговото име. Взе го и с трепет го разгърна. Вики го канеше на нощна разходка в парка. В дванадесет ще го чака на моста.