Лицето на злото
Есента бе настъпила с тихи стъпки, оцветявайки дърветата в жълто и червено, прегаряйки свежозелената трева и разпръсквайки бели пухкави облачета в синьото небе. Докато децата обядваха, заваля лек дъждец, който нарисува водни пързалки по стъклата. Обедът минаваше в обичайния шум, закачки, обиди и смях. Георги ядеше славянския гювеч без особен апетит. Едва бе изчакал да свършат часовете и с нетърпение чакаше да остане сам следобед. За съжаление, дежурният възпитател го бе изненадал с новината, че трябва да отиде при учителката по вероизповедание, след като се наобядва. Затова ядеше вяло, опитвайки се да разтегне максимално интервала до визитата си.
Георги бе на 12 години и откакто се помнеше, живееше по домове. Не знаеше има ли майка, баща. Не знаеше живи ли са. Не че имаше голямо значение, когато си в дом. Въпросът бе на оцеляване. Особено трудно бе за дете, което обича да чете и рисува, което обича да остава само, а просто няма къде. В пансиона спяха по 4 деца в стая, а уединението бе мираж. Затова често бягаше от училище в близкия парк, където намираше най-гъстата част от гората и сядаше върху старото си яке. Рисуваше, пишеше или просто размишляваше. Когато го хванеха, че е избягал, го наказваха, но не му пукаше. Без тези кратки бягства от действителността нямаше да издържи.
Стана и остави подноса на шублера пред прозорчето, откъдето лелките прибираха мръсните съдове. Провлачи стъпки към кабинета по вероизповедание, който се намираше в специална пристройка към училището. По средата на пътя видя, че връзката на кеца му се влачи и клекна да я върже. Не чу нищо, просто изведнъж усети удар по врата си и падна настрани от жестоката болка.
Томи, Калин и Боян стояха зад него и се заливаха от смях. А Томи разтриваше ръката си.
— Ей, тъпак! Счупи ми ръката с кокалестия си врат! — смееше се по-едрото момче. — Внимавай друг път, като клякаш на пътя ми.
Другите двама се разхилиха. Георги още лежеше на една страна и разтриваше врата си. Очите му бяха пълни със сълзи от болка и от унижение.
Тримата минаха покрай него, като Боян го ритна по крака и му показа среден пръст. Отминаха и свиха зад ъгъла на физкултурния салон, където най-вероятно щяха да запалят по един джойнт.
Георги стана. Поотупа праха от дрехите си и тръгна към кабинета. Стигна до бялата олющена врата. Мразеше да идва тук. Всеки път едно и също конско. Всеки път му се натякваше за това, че не заслужава живота, който живее, че е неблагодарник, че виси на ръцете на държавата и на добрите хора, които са задължени да се грижат за такива като него. Почука плахо.
— Влез! — веднага се чу отвътре.
Натисна дръжка и влезе. Вероучителката Петкова седеше зад масивното си бюро. Очилата, както винаги, се крепяха на върха на носа ѝ.
— Виж се на какво приличаш! Прасе! — Кривият ѝ пръст сочеше мръсните панталони от падането му в двора.
Георги се канеше да каже, че са го бутнали, но тя вдигна пръста пред устата си и изшътка мощно, сякаш хеликоптер пускаше витлата си.
— Не искам да слушам оправдания, момченце! Писнало ми е да се занимавам с такива като теб по цял ден. Писнало ми е! И на Него му е писнало. Той се бори за всяка овца в стадото си, но такива като теб не са за Него. Защото са свини. Чу ли ме добре! Свини!
Горната устна, покрита с косъмчета, потрепваше в нервен тик, а от устата ѝ хвърчаха слюнки. Момчето стоеше до вратата и не се приближаваше. Това не бе за първи път и не му се искаше да попадне в обстрела на плюнките на госпожа Вероучение. Понякога, когато се събираха тайно в пансиона, я наричаха Звероучение.
— Кога ще започнеш да цениш това, което ти дава Той. Това, което ти даваме Ние! — продължаваше да нарежда тя, но детето отклони поглед към разпятието, закачено на стената зад нея. Кръстосани две пръчки — едната по-дълга, разположена вертикално, и една по-къса — хоризонтално. На тях висеше фигура на слаб човек. Тя му бе казвала, че това е Исус, синът Божи, слязъл на земята и изкупил греховете на човеците.